400 000 лв. ни осъдиха заради НАП

Апелативният съд подчертава, че това само по себе си е нарушение на правото на ЕС, защото ВАС е бил длъжен да отправи питане, съгласно чл. 267 от ДФЕС. Апелативните съдии посочват, че въпросите в двете запитвания (тези поставени от фирмата и изпратените от АдмС-Варна) са били различни и ВАС е могъл поне да преформулира питането на „КМБ“, ако е считал, че то не е точно или пълно. Тогава е имало и противоречива практика на самия ВАС, което пък е още едно основание за отправяне на преюдициално запитване. Така според САС върховният съд е стигнал до неправилно тълкуване на директивата и е „останала неизяснена в цялост концепцията на общностното право по отношение на правния институт на ДДС и в частност на правото на данъчен кредит при получаване на облагаеми доставки с цел те да бъдат използвани за осъществяване на икономическата дейност на данъчно задълженото лице-получател на доставките“.

Нещо повече, САС намира, че върховният съд е можел да достигне до правилните изводи дори и само при точно тълкуване на решението на СЕС по отправеното питане от съда във Варна.

„В случай че бяха възприети в своя необходим правен конекситет тълкувателните разяснения на общностното право, дадени с Решение на С. по С-118/11, макар и при значително по-различна фактическа обстановка по главното производство от процесната, ВАС би достигнал до еднозначния отговор, че в случай че касаторът е изградил за собствена сметка процесния тунел, публична общинска собственост, с единствената за него цел (без donandi causa) да се подпомогне икономическата му дейност, търговецът би придобил право на данъчен кредит по тази облагаема сделка дори и общината да не е осъществила насрещна престация“, пише в решението на апелативния съд.

Въпреки това решение на СЕС обаче, както и на още едно по сходен въпрос, във ВАС се е формирала противоречива практика за подобни казуси и по-късно друг състав на върховния съд е отправил питане до СЕС с въпроси, идентични на зададените от „КМБ“ (определението за сезиране на СЕС виж тук). С решението по него (дело С-132/16) съдът в Люксембург дава категорично разяснение на нормата от директивата. Според него тя трябва да се тълкува в смисъл, че „данъчнозадълженото лице има право да приспадне платения данък върху добавената стойност за получена доставка на услуги, състоящи се в изграждането или подобряването на обект, собственост на трето лице, когато последното получава безвъзмездно резултата от тези услуги и те се използват както от данъчнозадълженото лице, така и от третото лице в рамките на икономическата им дейност, доколкото тези услуги не надхвърлят необходимото, за да може посоченото данъчнозадължено лице да извършва последващи облагаеми сделки, и стойността им е включена в цената на тези сделки”.