Честит Трети март! 146 години от Освобождението на България от османско владичество

Отбелязваме 146 години от Освобождението на България от османско владичество.

За разлика от повечето български празници, съобразени с църковния календар и чествани от незапомнени времена, Денят на Освобождението на България е доста млад празник. Решението за честването му е взето от Народното събрание на България през 1990 г. Преди това датата 3 март се е отбелязвала в България от 1888 г. до края на Втората световна война.

3 март е датата на подписването на Санстефанския мирен договор от 1878 г. между Руската и Османската империя, който поставя началото на възстановяването на българската държавност след близо петстотин години османско владичество.

 Сан Стефано е бивше предградие на Константинопол, което сега се нарича Йешилкьой и е един от районите на Истанбул.

Отбраната на Шипченския проход от руски войници и български опълченци е едно от най-важните събития в Руско-турската война от 1877-1878 г.

Част от българската общественост има своите претенции, свързани с факта, че след тази война Русия винаги е заставала на страната на Сърбия, тогавашния враг на България. Първо, Руската империя, СССР и съвременната Руска федерация не са едно и също нещо.

Второ, влизайки във войната от 1877-1878 г., царското правителство преследва главно геополитическите си интереси на Балканите. Тази война назрява от дълго време и е неразделна част от Балканската криза, в която участват всички големи сили по онова време, а не само Руската империя. Става дума за разделянето на владенията на отслабената и фактически фалирала Османска империя.

Има и друг нюанс. България има древна държавност.

Първото и второто българско царство, Видинското царство, което съществува до 1422 г. като част от Османската империя. С други думи, българите всъщност са се формирали като нация със собствена история, език, религия и култура много преди османското нашествие и са успели да я запазят. През периода на османското владичество имало много въстания, които обаче не били успешни.

Априлското въстание от 1876 г., чиито водачи искат политическа автономия за българите, също е неуспешно. Башибузуците, които са османски нередовни войници, го потушават с нечувана жестокост и кланета. Така в южната част на България са избити повече от 30 000 души - от бебета до старци. Само в село Батак край Пловдив са убити между 3000 и 5000 души.

Събитията от Априлското въстание имат огромен обществен отзвук както в Европа, така и в Русия, и служат като повод за началото на руско-турската война. Както тогавашното руско общество, така и руската армия възприемат тази война като справедлива и освободителна.

А какво се случва след победата на Руската империя и подписването на Санстефанския мирен договор?

Има Берлински конгрес, свикан четири месеца по-късно по инициатива на Австро-Унгария и Великобритания. Все същата "голяма политика". Неговата цел беше да преразгледа Санстефанския договор, за да попречи на Русия да получи достъп до черноморските проливи, заради които по-специално започна войната.

Освен това плановете на европейските велики сили не включваха създаването на голяма и силна славянска държава на Балканите. Така че за България, чийто главен стремеж е да обедини в една държава всички територии, където гъсто живее българско население, Берлинският конгрес има тежки последици.

 Впоследствие, след като преминава през пет войни и понася огромни загуби, България така и не успява да постигне такова обединение. Всъщност това е и целта на участието на България в двете световни войни. А многогодишната борба за територията на Македония, населена с етнически българи, но в същото време дадена на Сърбия по волята на европейските политици, се превърна в една от най-тъжните страници в българската история.

Днес това е благодарност към тези руски войници, които
донесоха освобождението на многострадалния български народ. Това са паметници из цяла България, имена на улици и накрая - празникът 3 март - денят на подписването на Санстефанския мирен договор.

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Иван Вазов, Епопея на забравените