Истината за 10-и ноември 33 г. по-късно или как изиграха Тодор Живков

малко по-млад, защото навремето бил много силен митингаджия. Той никак не изглежда сломен, напротив – в чудесна форма е на сутрешната сесия. Владее положението.
Лилов е отхвърлен на пленума на 10 ноември – изчислена загуба. Но само 2 месеца по-късно ще стане

Председател на Партията, преименувана на Българска социалистическа. Старият хитрец ще гледа по телевизията и ще се радва, че за пореден път е излязъл прав и се е наложил над всички онези, които както винаги са го подценявали.
НО!

Изненадата за Живков, заради която гледа като изтърван на историческите кадри от следобедното заседание на пленума в резиденция Бояна на 10 ноември е, че след като го изпращат с благодарности като генерален секретар на ЦК на БКП, какъвто вече е Младенов, се съобщава, че ще го освободят и като председател на Държавния съвет.
Старият вълк, големият хитрец разбира, че е изигран от „комсомолците”. По-точно от Младенов и Луканов.

Младенов сам го е създал, на 35 г. е направил момчето от село и сираче дипломат №1, та и го е оставил по милост външен министър 18 г. Въпреки че след тежката операция няколко години по-рано хирургът е бил повече от ясен. Казал е недвусмислено: „От него човек може и да стане, но министър – никога”. Така режат хирурзите. А Живков много ги уважава – не само гения Чирков.   
Другият – Луканов, е искал да го отстрани още на 13-ия конгрес на БКП през 1986 г., но е спрян категорично от руснаците и по лично настъпателно настояване на посланика им (според спомените на посланика) от името на Кремъл се съобразява според доктрината за „ограничения суверенитет” на държавите от Варшавския договор, каквото тогава е нашата.

„Братушките” правят нещо повече - те налагат да бъде издигнат от редови до първи вицепремиер тогава и – нищо, че е само за година, пак заради тях е оставен министър. Вярно – понижен с две нива, но пък взема ресора на външноикономическите връзки и именно през него - и учредяваните ударно „задгранични дружества” – отвратителен русизъм, по ирония на съдбата.
 
Интересно е как завършва историята на всеки от главните герои, която се превръща и в общата история на всеки от нас в България:

Живков преминава през ареста и шумен съдебен процес, за да бъде окончателно оправдан и да почине от старост на 87 г. във вилата на внучката си Жени на ул. Секвоя в Бояна. Тя вече се е превърнала, заради него, в най-скъпата и най-мечтаната от новия бг елит, който изкупува за милиони къщите на някогашните членове на Политбюро и се нанася в тях. Само Живковата остава във фамилията. И до днес в другия край на същата улица живеят президентът и толкова често сменящите се премиери на България в отредените им държавни вили, строени по Живково време.

Луканов става премиер за 9 месеца, минава през ареста, убит е на 2 октомври 1996 г. само на 58 години. Кой и защо го убива остава загадка и до днес като покушението срещу Кенеди. По делото Луканов посочените за убийци са оправдани заради измъкнати с насилие признания, но мъчителите им също са оправдани.

Извършителите и поръчителите са неизвестни. Но убийството става капката, която прелива чашата и настъпват тектонични процеси за Партията и държавата. Те водят до прекъсване наполовина на мандата на соцправителството на Виденов, дошло на власт с абсолютно мнозинство от 125 червени депутати, до буквалното разбиване на парламента, хиперинфлация и идване на власт на синия лидер Костов.

Младенов става генерален секретар на ЦК на БКП за 2 месеца и председател на Държавния съвет за няма и 4, после е председател (президент) на Републиката за 3, почива като отшелник на село, далеч от всички и от всичко, преди да навърши 63 години от същото тежко сърдечно заболяване, което го е мъчило още в края на 80-те години. Днес не го броят за президент, когато ги изреждат по телевизиите и другите медии – начеват с Жельо Желев.