Коронавирусът по български или чии сметки не излязоха

 Автор: Жулиета Недялкова, http://skener.news

 Още преди коронавирусът да стигне до България беше ясно, че за здравната ни система предстоят тежки времена. И започна лудо пресмятане: с колко легла разполагаме, колко от тях са инфекциозни, колко респиратора ще трябва да купи държавата и колко бизнесът и хората ще се наложи да дарят, кои болници ще са на първа линия, кои ще вземат обидните бонуси от 1000 лева, по колко теста да правим, кога ще е пикът и какво означава той в цифри и най-после – колко чувала за трупове да поръчаме. Но далеч преди да разберем чии сметки ще излязат, някои пробойни в родното здравеопазване си бяха пред скоба и само се отвориха още повече – организационен хаос, огромни дисбаланси, недостиг на кадри и т.н.

Но след 100 дни епидемия най-много пострадаха оборотите на болниците. Оказа се, че системата е прекалено зависима от превъртането на възможно най-голям брой пациенти за единица време. Просто така функционира – от здравните ни вноски се издържат лечебни заведения и се плащат заплатите на лекарите и сестрите, а за модерни операции, консумативи, самостоятелна тоалетна и продължителни или палиативни грижи доплащаме от джоба си.

Дали системата издържа? Да, и още как – не само нямаше дилема кой да бъде лекуван и кой не, ами половината (1300) от установените заразени бяха добре дошли в болниците. И не, това не беше натоварване в смисъла на Италия например, защото през родните болници месечно преминават над 183 000 души или 2,2 млн. годишно. Поне толкова са отчетените хоспитализации към касата. И щом 365 лечебни заведения могат да лекуват 183 000 пациенти на месец и да извършват по 70 операции на час (по данни на НЦОЗА), то 2500 инфектирани с коронавирус могат да „счупят“ само онези болници (като тази във Видин), които си бяха „счупени“ и преди онова нещо да удари с яростна сила.

Проблемът с Ковид-болните не беше, че са много, а че