Отнемането на МПС и глобите по пазарни цени са в противоречие с Европейската конвенция: Съдия Радослава Йорданова за промените в НК
Популисткият подход при наказателното законотворчество достигна своя апогей. Неглижирането при законодателния процес на общественото обсъждане, при което теоретици, а и практици да изразят становище, роди такава законодателна недомислица, която практиката трудно би могла да поправи. Законодателят дали поради незнание, дали поради неумение изгуби единния критерий при изграждането на структурата на отделните групи престъпления и на системата на предвидените за тях санкционни последици, т.е. наруши се теоретично-нормативният модел на наказанието.
С последното изменение на Наказателния кодекс (ДВ, бр. 67 от 04.08.2023 г.) бе въведено широко обсъжданото отнемане на моторно превозно средство. Така в чл. 343, ал. 5 НК и чл. 343б, ал. 5 НК е предвидено отнемане в полза на държавата въздухоплавателното средство, моторното превозно средство, плавателния съд или специалната машина, което е послужило за извършване на престъплението и е собственост на дееца, а когато деецът не е собственик – присъждане на неговата равностойност. Със същото изменение бе създадена ал. 4 на чл. 281 НК /т.нар. каналджийство/, в която бе предвидено, че когато за извършване на престъплението е използвано превозно средство то се отнема в полза на държавата, ако е собственост на дееца, или се налага глоба в размер на пазарната стойност на превозното средство в лева, когато не е негова собственост.
Да оставим настрана непрецизната формулировка на отнемането на превозни средства при транспортните престъпления – при тях превозното средство не е средство на престъплението, а негов предмет[1], но същественият проблем, който възниква, е породен от обстоятелството, че във вида, в който са приети тези норми смесват понятията за мерките по чл. 53 НК с наказанието за извършено престъпление.
Законодателят не е взел предвид правната природа на мерките чл. 53 НК, която отдавна е изяснена както в теорията, така и в практиката. Никога не се е спорило, че отнемането на предмета и средството при извършено престъпление не е наказание, а се свежда до принудително и безвъзмездно отчуждаване в полза на държавата на определени вещи[2]. Принципно когато се отнася до предмет или средство на престъпление, то трябва за принадлежи на виновния или притежаването да е забранено[3].
Мерките по чл. 53 НК имат сходство с наказанието конфискация по чл. 44 НК, но не представляват наказание.
За много от юристите остана неясно какво цели законодателят чрез направеното изменение – дали санкционирането на дееца или предотвратяването на нови престъпления по транспорта. Ако е първото – то тази цел не може да бъде постигната чрез прилагане на мярка по чл. 53 НК, доколкото, както бе посочено, тези мерки за държавна принуда имат различен характер и преследват други цели [4]. Ако е второто – то е непонятно как чрез присъждане на равностойност на автомобила ще бъде предотвратено извършването на друго престъпление по транспорта.
Съгласно класическото определение за наказанието[5] то представлява мярка за държавна принуда, налагана от съда на лице, извършило престъпление, която се заключава в засягане на определени права или интереси на дееца, изразява отрицателната оценка на държавата относно това лице и неговото деяние и има за цел да предотврати извършването на нови престъпления от него и от други членове на обществото, като въздейства върху тях възпиращо и поправително-възпитателно[6].
Чрез наказанието се реализира наказателната отговорност за извършеното престъпление. За разлика от наказанието мерките по чл. 53 НК са санкционни последици от друг порядък, налагат се независимо от наказателната отговорност, имат други предпоставки и цел. Тези мерки и не зависят от преценката на съответния държавен орган, като единствената предпоставка за прилагането им е наличието на извършено умишлено престъпление. Макар и да имат санкционен елемент, водещ е техният превантивен ефект – отнемане на възможността за извършване на нови престъпления или извличане на облага от престъплението.
При отнемането по чл. 343, ал. 5 и чл. 343 б, ал. 5 НК във вида, в който са приети, има очевидно противоречие с протокол № 1 на КПЧОС[1]. Съгласно константната практика на ЕСПЧ, за да се смята за съвместима с чл. 1 от Протокол № 1, намесата на държавата по отношение на притежания на гражданите трябва да отговаря на определени критерии: тя трябва да е съобразена с принципа за законосъобразност и да преследва легитимна цел чрез средства, разумно пропорционални на преследваната цел (Beyeler v. Italy [GC], §§ 108-114). Освен това всякакви мерки, които не са наказание и засягат имуществената сфера на отделния индивид, следва да отговарят на изискването за пропорционалност, което означава да са съразмерни с характера и степента на обществената опасност на извършеното престъпление – вж. Dumagas Transport S. A. v. Bulgaria (Application no. 59271/11), 21.11 2019; Apostolovi v. Bulgaria (application no 32644/09), 7.11.2019; Togrul c. Bulgarie (Requête no 20611/10),15.11.2018.
Очевидно е, че отнемането на превозното средство във всички случаи на управление на МПС след употреба на алкохол или наркотици, без съдът да има право каквато и да е преценка, е в пряко противоречие с изискването за пропорционалност. Освен това изискването за заплащане на равностойността на автомобила, когато той не е собственост на дееца, превръща правната принуда от мярка по чл. 53 НК в конфискация, което е отделен вид наказание по Наказателния кодекс. Конфискацията като наказание по чл. 37, ал. 1, т. 3 НК съставлява принудително и безвъзмездно отчуждаване в полза на държавата на принадлежащото на виновния имущество или на част от него, на определени имущества на виновния или на части от такива имущества – чл. 44, ал. 1 НК. Но следва да се има предвид, че като вид наказание конфискацията засяга наличното имущество на подсъдимия, а не веществените доказателства[2] по делото или предмета и средството на престъплението.
Подобен законодателен популизъм неминуемо разклаща доверието в институциите – ако съдилищата, позовавайки се на това очевидно противоречие с КПЧОС, откажат да приложат тази мярка, те за пореден път ще бъдат изкупителната жертва на неслучилата се „борба с престъпността“.
Още по-голямо недоумение буди редакцията на чл. 281, ал. 4 НК, предвиждаща заплащането на „глоба“ в размер на пазарната стойност на превозното средство в лева, когато не е собственост на дееца. При това престъпление несъмнено превозното средство е средство – то е вещта, посредством която се извършва квалифицираният състав на престъплението по чл. 281, ал. 1, т. 1 НК, т.е. то следва да бъде отнето на основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК. Защо обаче законодателят е предвидил да бъде наложена глоба на дееца, което е отделен вид наказание по Наказателния кодекс, остава пълна загадка. В този случай, доколкото и съставът на чл. 281, ал. 2 НК предвижда освен лишаване от свобода и налагане на кумулативно наказание глоба, когато превозното средство не принадлежи на виновния, ще му бъде наложено второ наказание глоба.[3] Освен това определянето на размера на наказанието по „пазарни цени“ противоречи с чл. 47, ал. 1 НК, съгласно която глобата се съобразява с имотното състояние, с доходите и семейните задължения на дееца.
В обобщение тези изменения на Наказателния кодекс илюстрират непрофесионалния подход на законодателя. За съжаление, 49-то Народно събрание е поредният парламент, който не оправдава очакванията да бъде изоставен волуриаристичният подход при законотворчеството, особено в областта на наказателното право, където популистките идеи имат по-широк обществен отзвук и които подсилват общественото убеждение, че най-ефикасното средство за ограничаване на престъпността е тежкото наказание. [4]
Хаотичните изменения в Наказателния кодекс за пореден път разрушават систематичността му и той се превърна много повече в наказателен, отколкото в кодекс[5].
[1] Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.
[2] В тази връзка следва да се има предвид, че в общия случай автомобилите, при управлението на които е извършено престъплението по чл. 343б НК, не представляват веществени доказателства, т.е. няма основание за тяхното „изземване“.
[3] Тук възникват редица практически въпроси – напр. би ли могъл съдът да приложи чл. 55, ал. 2 и 3 НК.
[4] За наказателния популизъм и обществените очаквания за справедливи наказания вж. Манолова, М. Защо наказваме?, С, Сиела, 2022, с. 174-191.
[5] Манолова, М. За принципите на законоустановеност и съответствие на престъпленията и наказанията – повече от век след първия български Наказателен закон. В: Сборник доклади Наказателното законодателство – традиции и перспективи. С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2016, с. 159.
[1] За предмета и средството на престъпление вж. по-подробно:
Изразявани са становища и в обратния смисъл – вж. Илиев, Даниел. Допустимо ли е отнемането на моторни преводни средства при извършено престъпление по бл. 343б НК. Общество и право, кн. 5, 2023.
[2] Груев, Л. Наказването за престъпление, С.: Издателство на БАН, 2020, с. 113.
[3] За пръв път в историята на наказателното право се въвежда отнемане на имущество при непредпазливо престъпление по чл. 343, ал. 5 НК, което е в противоречие с общата материалноправна разпоредба на чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК, съгласно която средството и предмета на престъплението могат да бъдат отнети само при умишлени престъпления.
[4] В мотивите към един от законопроектите за изменение и допълнение на НК е посочено именно тази цел – повишаване на наказанията за подобни деяние – https://www.parliament.bg/bg/bills/ID/164736.
[5] Ненов, Иван., Наказателно право, обща част, кн. 2, С,. Софи-Р, 1992, с. 230.
[6] Член 35, ал. 3 НК изисква съответствие между престъплението и наказанието – т.е. ограниченията и засягането на правата или благата на осъдения да се адекватни по степен на засегнатите чрез деянието права или блага на пострадалия. Този принцип е залегнал и в Хартата на основните права на Европейския съюз, а именно за пропорционалност на престъплението и наказанието, като в чл. 49, т. 3 от Хартата е предвидено, че тежестта на наказанията не трябва да бъде несъразмерна спрямо престъплението.
Източник: defakto