Срам и вина водят до агресия: Идват от майките, които не са ни враг

Майката не ни е враг! Дори, когато ни пита укорително: "Защо си/не си такъв/такава? Защо не си като другите", с което ни създава за цял живот комплекс за вина и срами страх да бъдем щастливи. Мнозина го разбират, но продължават в конфликтите си да виждат срещу себе си нея, да се опитват да се бунтуват срещу наложени им с възпитанието форми на контрол, които водят най-често до две неприятни емоции/чувства: срам и вина. Сигурно помните лайфхаковете ни за пасивно – агресивното поведение. Ако не, ето ви два прекрасни примера за това.

Срамът и вината са най-честите тригери, както ги наричат психолозите, а ние художествено ще ги определим като „запалки” на агресията.

Срамът е роля.

Вината е действие.

Това ги определя. И двете водят обаче до едно и също – агресия.

Познаването на този прост механизъм пък може да ни помогне с лайфхак как да я овладеем. Защото гневът, тази временна загуба на съзнание и акъл, може да ни донесе много лоши последствия. Защото агресията е и самоагресия.

Бунтът, това което всеки тийнейджър явно или скрито демонстрира, винаги е реакция срещу налагането на подобни форми на „базова комплектация” – това, което обществото ни налага – т.нар. социални чувства/чувствитеност. А ние го изявяваме като срам или вина.

Те са сигнали за нас да действаме срещу тях, като избиването може да има за форма боядисване в ярки цветове на косата, пробиване на дупки или изрисуване с татуировки на всякакви възможни и невъзможни места – психологимески често той е затваряне в себе си, преставане да споделяме проблеми и информация, т.е. самоагресия.

Но може да бъде отдаване на екстремизъм – поведенчески, политически, социален.Или поне виртуален в социалните мрежи под формата на хейт. Във всеки случай това си е външна агресия и тя търси тази изява, за да не чувства самота, а част от общото, от тълпата, която изглежда свръхсилна и същевременно позволява скриване, бягане от отговорност. Като всяко пасивно-агресивно поведение.

Във всички случаи и проявления говорим за тотален бунт и контрасценарий, което пък, независимо дали се показва, е свързано както с много психическа болка у този, който осъществява акта на агресия, така и е бърз път към зависимости и оттам към физически и здравословни проблеми.

Лайфхакът за преодоляване е на пръв поглед прост, но е свързан с предоляването на т.нар. вътрешно дете. Което вътре в нас непрестанно се сражава със своята вътрешна майка – спомена за нашата родителка и нейните форми на контрол върху нас. И свързания с това акт на насилие / наказание – вербално или физическо.

Лекът не е да се отдадем на агресия, „за да ни мине”, защото това може да има краткотраен ефект на успокояване и дълготраен на навлизане в съществени проблеми.

Решението на проблема със срама и вината не е превръщането на АГРЕСИЯТА В ЗАВИСИМОСТ, В ЛЕСНА ПСИХОЛОГИЧЕСКА КОМПЕНСАЦИЯ.

САМОЗАЛЪГВАНЕ Е ДА СИ Я „ПРОДАВАМЕ” ЗА ПРОЯВАНЕ НА ДОСТОЙНСТВО.

Лекът е ПРИЕМАНЕТО, че майката не ни е враг. Но в същото време отказът от лоялност към насаденото в съзнанието ни от този образ в тази посока.

ЛОЯЛНОСТ ДЪЛЖИМ САМО НА СЕБЕ СИ И ТОВА НИ ДАВА СВОБОДАТА ДА СИ ПОЗВОЛИМ ДА БЪДЕМ ЩАСТЛИВИ. Което робуването на майчините / родителските очаквания, никога няма да ни разреши.

Борис Ангелов