Цар Симеон II с обръщение към посетителите на Двореца Врана
четирите краища на света преди повече от столетие. В годините на моя баща този наш частен имот достигна своя пълен разцвет, а земеделската му част бе превърната в образцов чифлик, благодарение на който се издържаше цялото имение.
От този дом сестра ми Мария Луиза и аз пазим най-скъпи, но и същевременно тежки спомени от нашето преждевременно приключило детство. Тук се отдавахме на игри, тук получихме и първите си бащини уроци и започнахме началното си образование, тук преживяхме страшните бомбардировки от март 1944 г., това беше домът, в който прекарахме изолирани и под постоянна заплаха двете години след преврата от 9 септември същата година.
На Велики четвъртък, 1946 г., във „Врана“ бяха пренесени кощунствено изровените от Рилския манастир тленни останки на Цар Борис, а на 16 септември същата година именно оттук бяхме принудени да заминем за нашето половинвековно изгнание, далеч от Отечеството и дома ни след манипулирания „референдум за премахване на Монархията”.
Със Закона за конфискация на личните ни имоти, приет от VI-то Велико Народно събрание през декември 1947 г., дворецът “Врана” беше отнет от патримониума на нашето семейство, одържавен с нарочен закон и предоставен за ползване на новата комунистическа върхушка. Всички символи и следи на националната ни и фамилна история бяха унищожени. Имуществото на предците ни разграбено. През 1954 г. саркофагът с тленните останки на нашия Баща изчезва, а скромния параклис над втория му гроб е взривен.
От 2000 г. „Врана“ отново е нашият основен дом. През следващата година сестра ми и аз, водени от желание да направим достъпен за всички български граждани и гости този изключителен природен парк, дарихме безвъзмездно на Столичната община 950 дка от него, с условието да бъде отворен за посетители и да се полагат подобаващи грижи за съхраняването на безценните му растителни видове и статута му на уникален природонаучен и културно-исторически паметник.
Днес мисля за идното поколение и за духовното наследство, което им оставям, а то е в историческото помирение. Убеден съм, че познаването на миналото без желание за мъст може само да ни помогне да изградим по-добра визия за бъдещето и да се гордеем със своите корени.
Защото човек не може да знае накъде отива, ако не знае откъде е тръгнал!
Симеон II