Ален Делон: Никога не съм играл за 60 години в киното

БОРИС АНГЕЛОВ

КАН. СПЕЦИАЛЕН ПРАТЕНИК НА 19 МИНУТИ

Той влиза с грижливо подредена прическа, сако и панталон в различни нюанси на сивото, с бяла риза, под която издайнически се очертава коремче, когато стои и когато седи левият му крак стои напред, както на египетските фараони, а не за да покаже модните си кафеви кларкове. Отпива няколко глътки газирана Сан Пелегрино и започва разговора за живота си и своите 60 години кино със стотина журналисти и кинаджии от цял свят в зала Бунюел на фестивалния комплекс в Кан, а 19 минути е единственият представител на нашата древна, но бедна страна. Ален Делон,84, който искрено се просълзява на няколко пъти, докато говори яко жестикулирайки - първо при спомена за Ани Жирардо и техния феноменален дует в Роко и неговите братя - там, на върха на миланската катедрала, той пуска една от най-знаменитите сълзи в историята на киното....Народен артист!

"Дойдох за първи път в Кан през 1957 година. Току-що се бях върнал от служба в Сайгон. Доведе ме една дама и дори не знаех къде се намирам - светът на киното и на звездите беше абсолютно чужд за мен - един хлапак, който не знаеше какво търси от живота, освен жени. И жените ме направиха това, което съм. Запознах се с много хора тук и така се хванах с актьорството.

"НЕ МИ ИГРАЙ, ГЛЕДАЙ, ГОВОРИ И СЛУШАЙ - БЪДИ СЕБЕ СИ, ЖИВЕй", беше съветът, който получих преди за първи път да застана пред камерата точно преди 60 години и който ми остана за цял живот. Винаги така съм правил ролите си: никога не съм играл. Никога не съм бил актьор. Актьори бяха Лино Вентура, Бърт Ланкастър. Като войник ги гледах и не можех да си представя, че съвсем скоро след това ще работя с тях.

КАМЕРАТА ЗА МЕН Е ЖЕНА, КОЯТО ГЛЕДАМ В ОЧИТЕ. Сигурно заради това ме избраха за първата ми роля - 1 от 150 кандидати. Ролята беше второстепенна, но ми откри света, а ме беше забелязал и Лукино Висконти, който ме взе за следващия филм - Роко и неговите братя. Той просто дойде и ми каза: "Ти си Роко". Честно казано, с бедното детство в Банйол и армията след това, историите си приличат - моята и на героя. От Висконти запомних друго правило: "ПРЕД КАМЕРАТА ТРЯБВА ДА СЕ ЧУВСТВАШ КАТО У ДОМА СИ, ОСОБЕНО В КРЕВАТНИТЕ СЦЕНИ". Явно съм се представил добре, защото ме взе и в Гепардът още 2 години по-късно. Аз пък взех във филма моето куче, на което повторих двете правила, които бях научил за занаята и то игра като истински актьор.

За мене обаче 1963 г. беше срещата с Жан Габен, с когото направихме страхотни филми, като според мен най-добрият ни е Двама мъже в града. Това е много красив филм, нищо че ме гилотинират накрая. Изобщо, казват, че умирам най-красиво в света. За първи път изиграх смърт в Инсомния - първата моя продукция. Бях на 29. А вече продуцент. Това беше начинът да се почувствам бос - на сценариста, на режисьора, на актьорите и ми хареса. Имам 25 филма като продуцент от 1964 г. насам.

После имах проблем: НИКОЙ НЕ МЕ ИСКАШЕ В НОВАТА ВЪЛНА И АЗ ЗАМИНАХ ЗА АМЕРИКА ДА ПРАВЯ ФИЛМИ. СТАНАХА 3. ПОСЛЕ СИ ТРЪГНАХ, А МЕ ИСКАХА ДА ОСТАНА, ЗАЩОТО МИ ЛИПСВАШЕ ФРАНЦИЯ - НАИСТИНА! ДА ЖИВЕЯ В АМЕРИКА НЕ Е МОЯТА ЧАША ЧАЙ, КАКТО СЕ КАЗВА НА АНГЛИЙСКИ.

Точно навреме дойде още една много важна за мен среща - с Жан Пиер Мелвил. Той ми показа сценария на Самурай и каза, че го е направил специално за мен и без мен филм просто няма да има. Стана първият от трите ни заедно, щяхме да имаме и четвърти - Арсен Льопен, ако не се беше случила една от най-смешните и от най-страшните истории, които знам. Жан Пиер отишъл на среща за обед в парижко бистро с продуцент. Онзи го разсмял и приятелят ми умрял на масата, докато се смеел. Какъв по-хубав начин човек да умре!  

После дойде басейнът. Трябваше да спася Роми Шнайдер, която беше изгубила надежда и в кариерата, и в живота. Предлагаха ми най-различни партньорки: имаше една Анджи - БЕШЕ ЛЮБОВНИЦА НА ОНЯ АМЕРИКАНЕЦА, ПРЕЗИДЕНТА - КАК МУ БЕШЕ ИМЕТО....КЕНЕДИ. После ме виждаха с Моника Вити. Казах: "Роми или няма филм". Направихме го и беше истински триумф. Но по лични причини, за които се сещате, не мога да го гледам.

Дойдоха най-славните ми години и един от най-хубавите филми, които съм правил - Мосю Клайн. Взех американски комунист за режисьор и сценаристът ми беше комунист, а аз - голист, освен продуцент и главен герой. През 1976 г. дойдохме с него в Кан. И нищо....

Ето ме сега тук, да получавам награда за цялостно творчество, след която излъчват моя Мосю Клайн. И която толкова пъти отказвах. И ще ви кажа защо не я исках.

АЗ НЕ СЪМ АВТОР, АЗ СЪМ ПЪРВА ЦИГУЛКА НА ГОЛЕМИ РЕЖИСЬОРИ, ХОРА ЗА КОИТО ВИ РАЗКАЗВАМ. ТОЗИ ПЪТ РЕШИХ ДА ПРИЕМА НЕ ЗАРАДИ СЕБЕ СИ, А ЗАРАДИ ТЯХ, ЗА ДА ИМА ПАМЕТ ЗА ТЕЗИ ВЕЛИКИ ХОРА."