Спечелих Орфея пред М. Хранова и феста в САЩ, защото не мислех за наградите, а как да пея по-хубаво: Нели Рангелова

Колко е близо и колко е далече онзи Златен Орфей, който взехте и веднага Ви изведе чак в САЩ, за да спечелите фестивал и там с този всесилен Ваш глас?

 Спечелих Златният орфей в международния конкурс за изпълнители през 1982г. За някого може би това е било много отдавна, но за мен сякаш беше вчера. Това беше първото ми грандиозно преживяване и първи такъв успех. Именно там бях поканена от американския представител на фестивала Нюуола, Канзас, като спечелих Гранд при и на този фестивал (б.р. 7 години преди падането на Желязната завеса, което в САЩ нсе е постигал друг бг изпълнител).

Интересно е, че и на двата фестивала не мислех, че трябва на всяка цена да ги спечеля. Което показва, че когато човек е млад той е концентриран как да пее по-хубаво и как да се представи най-добре и не толкова коя награда ще вземе. В следващите няколко години спечелих още много международни форуми и това ме определи като една от фестивалните певици на България. Всичко това ми даде добър опит, познанства и изграждането на самочувствието ми като артист. По повод на моя всесилен по Ваше мнение глас - първата оценка за него беше на Джим Хелси, който го определи като „нешлифован диамант”, каквото и да означава това.

 Какво помните от онези години - колко повече е суетата днес и оцеляха ли приятелствата от онова време, с кого? Помните ли кой и защо злословеше по Ваш адрес и докъде стигна?

Онези години бяха свързани предимно с мои изяви в чужбина, концерти, записи и телевизионни програми. Сякаш утвърждаването ми на българската сцена беше малко по - изместено настрана, докато композиторите не започнаха да създават песни специално за мен. Суетата при артистите се получава малко по-късно в тяхната кариера, особено при мен. Сега бих се определила като много по-суетна и изискваща, не само към себе си, но и към екипа, с който работя.

По отношение на приятелствата, ясно е, че малко хора остават истински приятели докрай. Уважавам и ценя всичките си колеги, но като човек естествено имам лични симпатия към някои от тях повече. Единственият човек, с който през всичките тези години приятелството ни мина през различни периоди, но все пак оцеля е Георги Христов. Естествено в живота ми се появиха нови приятели, колеги като Невена Пейкова, Мария Илиева, Влади Ампов- Графа и други. Харесва ми връзката с по-младото поколение, защото то ми дава много по-голям стремеж за усъвършенстване.

Първата клюка, която чух за себе си беше, че Вили Казасян ми е дал наградата на Златния орфей заради това, че там сключих брак с известния тромпетист Йордан Капитанов. А самият Вили беше наш кум. Малко хора знаят, че той не участваше в журито на международния конкурс, в който изцяло журираха непознати за мен хора от Европа и САЩ. Може би мнозина са злословили за мен и поради факта, че тогава бяхме в конкуренция с прекрасната Маргарита Хранова. Много неща съм чела за себе си през годините, както за семейния ми статус, така и за моите професионални успехи.

Но истината е друга: докато публиката приема и харесва песните и присъствието ми на сцената, а го прави вече 45 години, значи съм на прав път. Понякога заради прекалената ми искреност и това да говоря винаги, каквото мисля, някои колеги остават с впечатлението, че се конфронтирам с тях. Научих се, че понякога е по-добре да премълчаваш това, което мислиш, отколкото да си създаваш нежелани врагове. Да не говорим, че в България, ако си хубава и талантлива жена, винаги си обект на коментари и клюки.

Попадате сред малкото хора в шоубизнеса, които успяха да съградят и запазиха хубави семейства - как се получи, каква цена платихте Вие, а каква Вашата близки? Пеете прекрасно песента: "Караш ме да се чувствам като истинска жена" - с какво съпругът Ви все още успява да го прави?

Имах щастието да срещна голямата си любов преди 30 години и да я пазим все още. Щастлива съм с моето семейство, въпреки че винаги съм поставяла на първо място моята работа. Може би съм лишила детето си от моето по-голямо присъствие в неговото израстване и съм изтървала много хубави моменти, но днес съм горда майка на изключително умен и красив млад мъж.

Когато намериш своята половинка в живота, на която можеш да се опреш, да вярваш и да обичаш, всичко останало е без значение, защото той все още ме кара да се чувствам като истинска жена по неговия си начин.


Кой от собствените си хитове харесвате най-много и защо?

Не мога да фаворизирам една, две или три от песните, които съм изпяла и които са минали през сърцето ми за сметка на други. През различните етапи на моята кариера съм харесвала различни песни, но и до ден днешен в мен остава любовта ми към бавните, фестивални и музикантски песни. Може би затова съм изпяла много повече балади, отколкото танцувални парчета. Ще спомена Мой стих, на която името е Необясними неща, Що ли те чакам още, Докога, Както съм била, Бум – бум. Има и други, но нека не пропускам и авторите, които са ги създали специално за мен като музика, текст и аранжимент, които много уважавам и ценя.

Има ли песни, които не бихте изпели и приятелства, които са били само разход на енергия - с кого и защо?

Колкото и да е странно, през последните години съм отказала да изпея доста предложени ми песни, поради това, че не са ми харесали и вече имам свое мнение по въпроса. Научих се, че човек за да има истински приятели, не трябва да се опитва да ги променя според собствените си очаквания. Приятелството или го има или го няма, никога не съм съжалявала, защото съм давала всичко от себе си към приятелите си. И да, има хора, с които не се срещам толкова често, както преди, но не бих ги изтрила от сърцето си.

Навремето имаше голям политически хит "45 години стигат", а Вие продължавате с голям концерт през октомври в Операта и с много други изяви. Накъде?

С чувство за хумор бих искала да кажа, цитат от текст на Александър Петров: “45 години стигат, времето е наше”.  Но на мен никак не са ми достатъчни с моята публика и затова бих искала да използвам още един цитат от песен: “Ще продължавам да пея”. Все още чакам своята най-красива песен, защото съм убедена, че все още не съм я изпяла. Така, че продължавам.
 
За какво си струва човек да мечтае днес?


Никога не съм била мечтателка, по-скоро съм вървяла по пътя, който мисля, че е бил предначертан за мен… Е, все още мечтая да пея в Медисън Скуеър Гардън и да бях имала щастието да бъда една от певиците пяла с Арита Франклин. Сега моите мечти са може би като на всички останали и те са по-скоро в житейски план.

Кое би могло да Ви раздели от сцената?

Да пази Господ, много неща биха могли да ме  разделят, но докато все още се чувствам желана и можеща, мисля че има какво още да дам на своята публика. Но никой артист не би могъл и не би трябвало да бъде питан: “Докога ще пее или ще слезе от сцената”, това е въпрос на лично решение.


Борис Ангелов