Защо Славчо Пеев избра Дупница пред Лондон и как управляваше най-народните артисти
Представете си приятелски дует, в който единият се казва Станко, но се изписва Станислав, а другият се казва Светослав, но всички му викат Славчо - единство на противоположностите. Такъв беше непобедимият тандем на Стратиев и Пеев в Сатирата, две момчета от София - смешни по тъжен начин, поради това, че мислеха.
Двамата си сменяха директорството, художественото ръководство и партийното секретарство на театъра в златните му години през 70-те и 80-те. Двамата направиха двата супер хита и най-играните - по повече от десет години всяко, представления на Сатиричния театър: Римска баня и Сако от велур, които биеха по боксофис - зрителски интерес, всички останали постановки във всички театри у нас. Единият - Стратиев пишеше драматургията, а другият - Пеев, я изиграваше в главната роля. За да останат класика.
Тодор Живков хем ходеше на всяка тяхна премиера, хем не направи Славчо "народен артист". Което си беше драма за един актьор при соца, защото парите нямаха особено значение. Значение имаше признанието. Пък Пеев стигна само до "заслужил артист".
Сигурно и на него му е било странно и трудно: да не бъде "народен" човек, който е директор и/или партиен секретар в различните години, сиреч шеф, на най-народните артисти: Калоянчев, Мутафова, Парцалев, Анастасов, Коцев, Вачков, Коканова и още, и още. Всичките по-възрастни от него. Не ще да му е било лесно с толкова светила.
Помня Славчо от 1983 г., когато нашите попаднаха в неговата компания. Той винаги говореше, кога сериозно, кога през майтап пак сериозно, за това какво трябва да вкараме от света у нас.
А основното, на което той държеше и което правеше като шеф беше Сатирата да пътува и да показва навън онова, което прави. От Русия до Щатите, от Швеция до Алжир, от Франция - да, Франция на Театъра на нациите през 1984 г. (пак с Римска баня със Славчо в главната роля и с огромен успех, независимо от факта, че пиесата уж се занимаваше с абсурдите на соца, пък и французите чудесно разбраха хумора и сарказма) до безброй още страни.
Канеха и пътуваха по цял свят все пиесите на Стратиев, явно защото говореха на международен език. По времето на Голямата завеса това си беше истински подвиг и голямо постижение, което днес се забравя и не се цени, въпреки че Берлинска стена няма, но пак не ни разбират навън. Дори, когато става въпрос за универсалния език на изкуството.
Нищо чудно, че след като бариерите паднаха и вече можеше да се пътува, Славчо поживя години и в Кипър, и в Италия, работейки.
От Апенините донесе много идеи за мечтаното от него министерство на "спектаклите", което той толкова искаше да имаме, за да обединим културата, туризма и това, което чак днес дойде на мода в маркетинга: пътуването като преживяване, като откриване и споделяне на наследство.
Пък после се върна. И, понеже шило в торба не стои, направи на Дупница театър, какъвто тя нямаше - имаха само окръжните/ днес областните градове. Кръсти го на една от народните артистки, която Славчо като директор управляваше в София - Невена Коканова. Още веднъж вкара въздух и свежест като от чужбина на едно място, което особено в зората на века беше известно главно със Сашка Васева и автокъщите - нещо, твърде различно от спектаклите.
Пеев направи трудният избор, при положение, че можеше да бъде в Лондон до съпругата си - прекрасната Светла Дионисиева, дългогодишен културен аташе в британската столица след слизането й от сцената. По-трудният от онзи, който направи приятелят му Станислав Стратиев по същото време като замина за Виена, далеч от така хирургически описания от него с малко хумор и повече ирония модел - Българският модел. Моделът на "страната на неограничените НЕвъзможности".
Борис Ангелов