Домът на Гучи: изгубени в превода

Домът на Гучи е изгубен в превода още от самото си заглавие на български, защото и на нашия език, и на английски, на който е оригиналното заглавие, имаме специална дума за „къща” и друга за „дом”. Така че The House of Gucci e Къща Гучи. Или още по-добре: Модна къща Гучи.

В превода обаче се е изгубил и великият иначе Ридли Скот. Изобщо не е разбрал драмата на едно абсолютно пословично италианско семейство. Прав е Том Форд, че това е оформило „сапунка”, която би могла да носи и името на мексиканския сериал Богатите също плачат.

Режисьорът се е опитал да натовари на крехките рамене на Лейди Гага целия си филм, което е подло спрямо непрофесионална актриса. Понеже тя няма как да разработи, поради липса на опит, дълбочината на образа на златотърсачката, превърнала се в световна бизнес хиена и накрая – като отчаяна съпруга – в поръчител на убийството на мъжа си. Това е доста силна истинска история, изгубена в превода не по нейна вина.

Още по-слаб на екрана е Адам Драйвър, чийто образ също е плосък по сценарий като белия екран в киното. А и той изглежда извън времето и пространството в играта си и няма никаква връзка с оригиналния герой, който е бил сложен и многопластов в живота. Изобщо не го разбира и не успява да изиграе изтъкания от противоречия Маурицио Гучи – живо доказателство как „природата си почива” при някои наследници и основателно поставя въпроса от списанията „мъжът ли е жената днес”.

В по-дълбок смисъл, Скот можеше да го доразработи по сходния образ на Комод от Гладиатор, който му се беше получил преди 21 г., вярно – с Хоакин Финикс в ролята.  

Дилемата пред Маурицио Гучи е същата като пред императора, от който е останала Западната стена на София в сърцето на съвременния ни град. Той се опиянява от фамилията и властта си. Но се ужасява, когато разбира истината колко тежка е императорската корона. И двамата загиват нелепо, защото са твърде слаби и твърде отчаяни от своята владетелска несъстоятелност, превърнала се в трагедия при всичките им комплекси...

Няма как да се градят образи, след като Скот дори не си е направил труда поне да разбере какво означават имената, превърнали се по ирония на съдбата в характери на двамата си главни герои.

Тя е Патриция – поне това да се беше сетил покрай големия си Гладиатор и историята на Рим, върху която работи в него. Значи (жена, която се опитва да бъде) благородничка. С претенции за императрица. И която не се спира пред нищо. Буквално минава през трупове.

Той е Мавър по име: тъмен. И оставащ в затъмнение. По-драматично от душевния си близнак от Гладиатор - Комод, което ще рече „удобен”.

На Ал Пачино и Джеръми Айрънс в Къщата на Гучи са написани еднопланови роли – без развитие – равни от начало докрай, влизащи и излизащи от историята просто хей тъй на - като през въртяща се врата.

Както се случва и на Джаред Лето, който в началото минава за забавен, а после става досаден с театралността си. Но така е с актьор, оставен на произвола на съдбата от сценария и режисьора си.

И тримата носители на Оскар със сигурност вече държат да забравят тези свои роли, които едва ли ще им донесат престижни награди, най-меко казано.

Повърхностният разказ за драматичната история на една стара италианска фамилия със световна слава, пресъздаден от Скот, би могъл да мине поне за „документ на времето”.

На тази прекрасна епоха на спокойствие, забавления, красота и охолство от средата на 70-те до средата на 90-те години в Италия, в Европа и в света изобщо. Която изглежда почти невероятна на фона на истерията на днешния ни ден...

Уви, понеже филмът е пълен с лъжи и неточности, както доказа и самият Том Форд – пряк участник в събитията и познаващ героите на екрана като живи хора и сам по себе си - последната легенда на Гучи, филмът и това не е. Както се казва – фейк е откъм дела и документи.

Няма плътна линия дори на иронията, в която неумелият разказ се стреми да намери последно убежище. Опитва да убеди зрителя, че това е била основната цел – сарказъм. Ала всеки разбира, че това е