Как да комуникираме с „нарцис”: психоразстройство, твърде разпространено в нацията ни от гении и звезди?
Понеже кампаниите за нови депутати и за президент връщат актуалността на темата за нарцистичното разстройство, което е типично за политическите лидери – писали сме по темата, решихме, че периодът е подходящ за лайфхак как да се оправяме, ако животът ни налага общуване с такъв тип хора. „Нарциси” нашата нация, съставена предимно от велики личности, гении и звезди, е наспорила около нас: половинки, приятели, роднини, шефове и подчинени с този тип психика. И напоследък международните научни изследвания показват: нарцисизмът далеч не е типичен само за мъжете, както се приемаше миналия век. Жените са не по-малко подвластни на този голям проблем.
Как да познаем „нарциса”? На пръв поглед много от тях са добри комуникатори. Това обаче е начално впечатление заради добрия им външен вид – ако нямат природна красота, те са изработили със суетността си стил – собствен или поне тренди/моден, чар и всякакви навици, с които да обезоръжават околните.
При по-дълбоко взиране и опознаване обаче, човек разбира, че си има работа с труден, а понякога и с много тежък характер. Той представя своята вътрешна неувереност, която си мисли, че е скрил завинаги зад външната си броня, смятана от него за съвършена във всяко отношение, като „принципи”, „чест”, „име”, за които е готов да се скара 100 пъти на ден с всеки и то жестоко. Всъщност това са вътрешни затвори – писахме по темата, които издават психологически проблеми.
Едно заглавие на стара песен на Джана Нанини сякаш е перфектната формула за какво иде реч: Красив и невъзможен. Отнася се и за дамите с подобен психотип.
„Нарцисите”, колкото и елегантно да го прикриват, всъщност са хора, които имат сериозни комплекси, което по-изискано психолозите наричат – нужди от компенсации. При едни от тях, съвсем по Фройд, проблемът е кодиран в детството от родители, които или са били твърде заети със себе си и отношенията си – това често става при трудни битови условия, каквито имаме всички у нас, при драматични раздели – за хлапетата често това е удар за цял живот, защото смятат, че са виновни за разпада, или при възрастни със зависимости – дори манията да не е била по алкохол или наркотици, а работохолизъм например. Детското: „никой не ме обича”, което се получава в резултат, при някои хора избива в юношеското и възрастното: „всички трябва да ме обичат/слушат/следват/да ми се подчиняват”.
Такива хора имат нужда от компенсиране, защото не са уверени във важността на личността си. Те имат мания потребността непрекъснато да бъдат забелязвани, да бъдат в центъра на събитията, дори уж небрежно да са седнали встрани, очаквайки вниманието на околните да се насочи към тях, въпреки това, сякаш ненатрапчиво.
Обикновено това е комбинирано с друго ясно от тях, поне на подсъзнателно ниво, качество/липса на качество – посредственост. Тъй като не могат да постигнат по естествен път