Коя ревност е нормална и как се лекува?

Ревността, както и завистта, е присъща на всички хора и трябва да я приемем като нещо нормално, без което не може. Тя е белег за недостиг и за искане на нещо повече – чувство, а никое чувство не е добро или лошо – само от нас зависи как ще си прояви. Днешният ни лайфхак е посветен на ревността и как да се справяме с нея, защото да не я изпитваме напълно просто е невъзможно, както категорично заявяват психолозите.

Ревността е нормална, както е нормален всеки страх. Страхът, при ревността е страх от загуба на някого или на нещо (.в зависимост дали е лична или пък например професионална – наречете я и спортна злоба), е форма на инстинкта ни за самосърхранение, който ни е заложен от времето, когато сме били животни като всички останали. Подсъзнателен и затова напълно естествен. Т.е. не се лекува, но може да се контролира.

Всъщност, точно това е ревността – изява на чувство за контрол и притежание.

Може обаче да бъде нормална – даже психолозите я наричат нормативна. Такава е детската ревност, която е полезна, защото ни учи като малки как и къде да поставяме и да установяваме граници – обратното не просто не е здравословно и се учи с много болка в по-късни години, то не е нормално.

Производно на тази нормална ревност е собственическото чувство – в детството към играчки или родителите ни, а впоследствие – и към други неща и хора. Когато е нормална, е здарвословен егоизъм – повече за него очаквайте в следващ наш разказ.

Дотук за здравословната ревност.

Но има и ненормална ревност, болезнена и признак за тревога, оттам за психологически проблеми, а от тях могат да се развият и сериозни заболявания – не само псипхологически, но и чисто физически. Заедно с душата, да страда и тялото.

Когато имаме такъв тип ревност, отвъд нормалната, без още да говорим за патология, тя може да се изразява в следене, в емоционален натиск върху другия човек, а оттам в опасни действия – все едно дали става въпрос за лична или за професионата й форма.

Как да се справим с туширането на всяка ревност?

Като се научим да говорим – първо със себе си, а после и с другия човек.

Тоест, всичко зависи от умението ни да общуваме ефективно.

Точно в това е тънката разлика между двата вида ревност – естествената и нормалната и анормалната, която освен болезнена, може да се превърне и в опасна за нас и за другите. В поставянето на граници посредством говоренето.

Такава комуникация е по-трудна за интровертите с техния навик за вътрешно преживяване, който пък ги води към самоагресия.

Трябва да говорим – със себе си и с другия, или да се научим да говорим, вместо да си правим филми в главата.

Как?

Дори да сме видели нещо, да сме получили доказателства, които ни карат да мислим, че губим, от което да се прояви страхът ни  във форма на ревност, НЕ ТРЯБВА ДА ОБВИНЯВАМЕ, А ДА СЕ ОПИТВАМЕ ДА ЧУВАМЕ .

Може да сме видели нещо, но то да „не е това, което си мислиш (изглежда)”. Понякога наистина нещата не са такива, каквито изглеждат и имат разумно обяснение. Не е случайно, че в правото казват: „Лъже като свидетел”. Може да се лъжем, да доукрасяваме вече видяното, вместо да погледнем разумно.

ТРЯБВА ДА ГОВОРИМ ЗА СОБСТВЕНАТА СИ ПОЗИЦИЯ/ЧУВСТВО: „Видях това и  това, не се почувствах добре/стана ми неприятно, моля, кажи ми за какво иде реч” Т.е. поднасяме факта и даваме своята оценка с ЖЕЛАНИЕ да чуем другата страна..

НЕ ТРЯБВА ДА ИМАМЕ ПРЕТЕНЦИИ, защото това ще предизвика обратен комуникационен ефект и е възможно другата страна да ни нарани още повече в защитната си реакция, основана на страх, който пък поражда агресия.

НЕ ТРЯБВА ДА ИЗПОЛЗВАМЕ ОБИДИ като: измамник, предател и производните му измама и предателство, защото дори да сме прави, те ще предизвикат още по-тежко развитие.

ТОВА СЕ КАЗВА КАЧЕСТВЕН РАЗГОВОР.

Води до успокояване, вместо до нарастваща тревожност, каквато би предизвикала беседа, на каквато повечето хора са податливи, водени от емоционални, а не от рационални подбуди, с което допълнително влошават нещата.

А тъй като ревността е израз на любов, поне нормалната и естествената, нашата цел не е да влошим нещата, а да подобрим връзката си с ясното разбиране, че няма съвършени отношения между хората – по природа сме си несъвършени. И не бива да се увличаме, само защото се чувстваме прави или силни в позицията на самозвани прокурори.

Последното важи с особена сила за хора, при които ревността е вследствие на собствените им действия. Подозрението наистина често е плод на собствен опит. Моделът по Фройд: „Ако ревнува, значи сам/а ми изменя” понякога е напълно правдив. Той е плод на завистта и на мисленето: защо си мисли, че аз не мога така. Сладко отмъщение, което обаче в крайна сметка сеп оказва силно горчиво.

Ако ни гложди сънение за нещо такова, просто можем да питаме: „А ти защо мислиш така”...

Въпреки разпространеното и често правдиво мнение, ревността НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ПЛОД НА НИСКА САМООЦЕНКА. Може просто да изразява стремеж/потребност от внимание и оценка, което пък е нещо напълно естествено.

Борис Ангелов