Стояна на 100: чудни истории за Духа и хоризонта
своята червена шкода, карана от шофьор. Тогава, в средата на 80-те – дали е било 83-та или 85-а/86-а вече не помня, никой нямаше частни шофьори в нашата работническо – селска държава. Даже народните артисти.
... В началото на 2009 г., ставаха 130 години от обявяването на София за столица, та ми хрумна идеята 19 минути да направи заедно с Общината анкета за Жена – символ на нашия град, който както тогава, така и сега няма свой бранд. Про боно, разбира се, както училата латински език Мутафова би казала (буквално преведено „за добро”, практически - „безплатно”).
Срещата ни с тогавашния заместник-кмет по културата, който отговаряше за годишнината – Йорданка Фандъкова, по ирония на съдбата беше точно на рождения ден – тогава 87-и на Стоянка Мутафова – 2 февруари. Решихме да направим проучването, тя спечели, а сред другите номинирани бяха Богдана Карадочева, Камелия Тодорова, не помня още кои софийски легенди.
И си направихме една страхотна среща при Фандъкова, на която Стояна, трогната от признанието, ни разказва с часове за нейната София – пак по ирония на съдбата Общината е в стария й квартал около Дондуков.
Разказа много забавни истории – даже за публичните домове, освен за театрите и за интелектуалците – до един приятели на баща й.
Но съм запомнил една, която още веднъж ме върна към темата за реалността на Духа, вече в Христовата ми възраст – на 33.
Ще я опиша, понеже в очите на мнозина, Стоянка Мутафова е обвинявана в материализъм, в трупане на пари – висша обида при соца, в халтура, в недаване „път на младите” и други смешки.
Представете си страшните англо-американски бомбардировки над София през зимата на 1944 г. 22-годишната Стояна се крие с родителите си в мазето на своята родна къща.
Сипят се бомби и мазилка. По някое време спират тътените и семейство Мутафови решава да излезе от „окопа”.
От къщата не е останало нищо. Целият живот на фамилията, всички спомени, изобщо всичко, което някога тези хора са притежавали го няма - станало е прах.
Какво правят те? Оплакват проклетата съдба? Псуват Чърчил, пожелал да види София „картофено поле”, заради което са сринати най-красивите 12 500 сгради и са убити над 2500 нейни граждани?
Не, те просто стават и тръгват към гарата.
Тръгват към хоризонта и отвъд. Хоризонт, който е само мислена линия.
Тръгват към нов живот, който не просто не познават, но който не крие никаква надежда, не обещава изобщо утрешен ден, не притежава нищо материално. В такива случаи вероятно остава само Вяра – друго име за Дух.
Съвсем като в онази пословица, учена от нея по латински: „Omnia mea mecum porto” или „Всичко мое нося в мен / Всичко, което имам е себе си”.
Честити СТО години, Стояна! Дух, който да бди над София!
Борис Ангелов