ВКС: Ако длъжникът е оспорил вземането с иск, не е нужно и възражение срещу заповедта за изпълнение

    Заповедно производство за сметка за вода за над 6500 лв. във Варна, последвано от искове и от длъжника, и от кредитора, предизвика казус, който се наложи да бъде разплетен от Върховния касационен съд (ВКС) още преди делото да е започнало по същество. В определението си по него върховните съдии дадоха подробни разяснения за правото на длъжника по заповедта за изпълнение да не я оспори с възражение, а с отрицателен установителен иск, че вземането не съществува, кога може да се случи това и какви са последиците от подобен вариант на защита.

Казус със заповед, оттеглено възражение и два иска

На 2 февруари 2017 г. Варненският районен съд издава в полза на ВиК дружеството в града заповед за изпълнение за малко над 6500 лв. Длъжницата по нея подава възражение в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. На 24 април 2017 г. ВиК предявява иск по чл. 422 ГПК и по него е образувано дело в районния съд.

До тук казусът не предполага никакво усложнение. На 7 септември 2017 г. обаче длъжницата оттегля възражението си и делото е прекратено.

Още преди това обаче – на 12 юни 2017 г., тя предявява иск в РС-Варна, с който настоява да се установи, че не дължи въпросната сума за вода. По него е образувано друго дело. Именно неговата съдба е предмет на спора пред ВКС.

И районният, и окръжният съд във Варна го прекратяват. Те приемат, че това дело и процесът по чл. 422 ГПК, започнат от кредитора, имат идентичен предмет и затова слагат край на делото по отрицателния установителен иск на длъжницата.

Окръжният съд във Варна: При иск на длъжника, ако няма и възражение, заповедта за изпълнение остава в сила

ВКС излага аргументите на въззивната инстанция да прекрати делото. Окръжният съд във Варна сочи, че когато кредиторът е избрал да защити правата си по реда на заповедното производство, именно предвидените за това производство процесуални правила определят действията, които следва да бъдат извършени от страните до приключването му и последиците от тях – чл. 414, чл. 416 и чл. 424 ГПК. И изтъква, че когато длъжникът не подаде възражение в двуседмичен срок, заповедта за изпълнение влиза в сила, като удостовереното с нея вземане не може да бъде оспорвано по исков ред, освен при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за подаване на възражение или с които не е могъл да се снабди тогава. „Доколкото предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК става в отделно производство, различно от заповедното такова, то заповедният съд няма как да разполага с информация за съществуването на такова производство, поради което, за да се избегне настъпването на последиците по чл. 416 и чл. 424 от ГПК в заповедното производство, длъжникът следва да подаде и възражение по чл. 414 от ГПК в предвидения за това срок. В този случай обаче, по силата на чл. 415, ал. 1 от ГПК, заповедният съд е длъжен да укаже на кредитора да предяви иск за вземането си по чл. 422 от ГПК“, твърди въззивната инстанция.

Като изтъква, че кредиторът е длъжен да подаде иск по чл. 422 ГПК, ако желае да запази правата си по издадената заповед. Той ще се счита за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. И следователно искът на ВиК е първи и делото по отрицателния установителен иск на длъжницата трябва да бъде прекратено като по-късно заведено.

В определението си втората инстанция разсъждава и че ако кредиторът не заведе иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, или производството по него бъде прекратено заради предявен от длъжника отрицателен установителен иск, заповедният съд ще следва да обезсили заповедта, като по този начин кредиторът би се лишил от изпълнителен титул, независимо от изхода по отрицателния установителен иск. „Това би създало възможност за злоупотреба с процесуални права от страна на длъжника, а кредиторът ще бъде принуден да предяви нов осъдителен иск, за да може да се снабди с изпълнително основание за принудително осъществяване на правото си, като същевременно ще е загубил разноските по заповедното производство“, мотивират се окръжните съдии.

Те сочат и други аргументи в полза на тезата си – като твърдят, че ако вече има издадена заповед за изпълнение, длъжникът няма правен интерес от установителен иск, тъй като има възможността да отправи възражение срещу нея. „Оттеглянето на възражението по чл. 414 от ГПК има за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение като по отношение на същата настъпват и предвидените в чл. 424 ГПК последици. Тези последици важат в отношенията между страните не само в заповедното производство, а и във всички останали производства, отнасящи се до това вземане“, заявява окръжният съд (пълния текст на мотивите му виж тук).  

ВКС: Всяко право, което може да бъде заявено с възражение, може да бъде предявено с иск

Върховните съдии съвсем не възприемат тезите, развити от магистратите във Варна. И преди да отменят определението за прекратяване на делото по отрицателния установителен иск на жената срещу ВиК и да го върнат, за да бъде разгледано, дават подробни разяснения как трябва да действат съдилищата в подобни случаи.

„Отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не съществува е допустим винаги, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу издадената заповед или да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, че вземането не съществува – всяко право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск“, заявяват върховните съдии Стоил Сотиров (председател на състава), Василка Илиева (докладчик) и Зоя Атанасова.

И подчертават, че когато длъжникът предпочете иска, той играе ролята на възражение – „оспорва се вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези възражения са направени пред съд“. ВКС посочва, че отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде предявен и преди връчване на заповедта за изпълнение или на покана за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането. „Такъв спор е налице и когато кредиторът е поискал издаване на заповед за изпълнение или когато в хода на производството по иска по чл. 124, ал.1 ГПК кредиторът оспори вземането“, обясняват върховните съдии.

Когато в срока за възражение бъде предявен иск, че вземането не съществува, заповедта за изпълнение не влиза в сила. „Целта на заповедното производство е по надлежния ред да бъде установено спорно ли е вземането – законът презюмира, че вземането е безспорно, когато в срока не е подадено възражение. Когато е започнат исков процес, целта на който е съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо съществува ли вземането, то несъмнено вземането е спорно, поради което заповедта за изпълнение не може да влезе в сила“, изтъква ВКС.

Той разяснява и друг важен момент – когато длъжникът оспори вземането по заповедта за изпълнение чрез иск, за кредитора не тече срок по чл. 415, ал.1 ГПК да предяви свой иск, тъй като спорното вземане вече е предмет на установяване в исков процес, а предявеният по-късно иск за същото вземане е недопустим и подлежи на прекратяване.

Така ВКС стига до извода, че като е прекратил делото на длъжницата на ВиК съдът във Варна не е съобразил, че когато е сезиран с иск за установяване недължимост на вземането не е обвързан от преценката на заповедния съд влязла ли е в сила заповедта за изпълнение срещу длъжника.

„Страната по материалноправен спор има право да избере в какво процесуално качество да защити правата си в съдебен процес – ищец или ответник. Предявяването на заявление за издаване на заповед за изпълнение предполага безспорност на претендираното вземане и поради това законодателят е предвидил такава процедура, в която не се събират доказателства, не се осъществяват устни прения и разноските са значително по-малки, отколкото в един исков процес. Предявяването на заявление по чл. 410 или чл. 417 ГПК обаче не изключва правото на длъжника в заповедното производство и да заеме ролята на ищец в едно исково производство с цел да установи, че не дължи“, пише ВКС.

И отхвърля разсъжденията на долната инстанция, че длъжникът в заповедното производство няма правен интерес да предяви иск, защото разполага с възможността да оспори вземането с възражение.

„За длъжника съществуват алтернативни методи за защита и публичното му преобразуващо право на иск не може да бъде отречено, поради това, че е срещу него е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение. Интересът му е обусловен от различни фактори, включително желанието спорът относно дължимостта на вземането да бъде разрешен с влязло в сила решение, тъй като единствено от волята на кредитора в заповедното производство зависи дали да подаде положителен установителен иск, както и това да бъде постигнато във възможно най-кратък срок, а не да се чака осъществяне на процедура по даване на указания по чл. 415 ГПК“, подчертават върховните съдии.

Те признават, че действително, когато длъжникът предяви отрицателен установителен иск, кредиторът би бил лишен от изпълнителния титул на заповедта за изпълнение и няма как в това съдебно производство да бъдат присъдени сторените разноски. „Но отговорността за разноски отстъпва пред съществуването на правото на иск. Още повече, че в случай, че правото на заплащане на сторените разноски би могло да бъде защитено и в отделен процес по чл. 45 ЗЗД, в случай че е налице такава претенция от страна на кредитора и не постъпи доброволно изпълнение от длъжника и евентуално отхвърлен отрицателен установителен иск“, подчертава ВКС. И напомня, че в срока за отговора на исковата молба по отрицателния установителен иск кредиторът разполага с възможност да предяви насрещен осъдителен иск.

Източник: news.lex.bg