Как татко почина в място, което наричат болница

Моят брат си живее в Пловдив и лично ходеше всеки ден на обяд за сведения и да занесе каквото има нужда. Мен пък специално ме информираха по телефона какво и как се случва, защото съм с протекции. Явно нещо се е случило след диализата в понеделник, защото в сряда?!? ми казаха, че не е съвсем добре, бил объркан и неадекватен, имал фациалис (изкривяване) на лицето. Не съм доктор, но това ме разтревожи много и тръгнах спешно за Пловдив. Успях да алармирам явно и тях, защото на четвъртия ден след влошаването му, след диализата в понеделник, се спретнаха да го заведат на скенер (да изключат инсулт) и да му направят отново пропуснатата в сряда диализа.

Благодарение на този скенер, за който го транспортираха с линейка, успях да видя за последен път баща си. Лежеше в носилката, беше в съзнание, надигаше си главата с учудване какво се случва. Погледна ме и ме позна, усмихна ми се. Тази мила, объркана усмивка ме преследва сега в безсънните ми нощи. Приближих се, хванах го за рамото и му казах: "Тате, всичко ще е наред. Водим те на едно изследване". В този момент един от санитарите, носещ носилката, ми се разкрещя: "Като не помагаш, поне не пречи". Отдръпнах се, стресната и уплашена. Когато съм притеснена, се чувствам притисната от безпощадните ръце на системата.

Предполагам, че с повечето хора е така. Самочувствието, авторитетът, увереността изчезват пред страха за близкия човек. Свих се. Тодор беше с мен и побесня. Щеше да се нахвърли на грубия санитар, но аз го спрях от страх да не си го изкарат на баща ми. Скенерът не показа инсулт или други изменения и след това го закара на долния етаж на диализа. Четвъртък. Диализа от 1 до към 5 следобед, аз се прибрах в София, защото вече нямаше какво да направя, нямам достъп до никъде. В 10 вечерта ми се обади санитарят от ромски произход Динко. Това беше единственият телефон, с който разполагах, освен на шефа, където бях с протекции. В самото отделение никой от лекуващите лекари не си дава контактите, никой.

Само санитарят Динко - човекът, който ни даваше информация, наглеждаше го,

слагаше му памперса и пижамата, проявяваше човечност и грижа.

Та Динко ми звъни и казва: "Пращай брат ти веднага тук с едно одеяло и двама мъже, лежи пет часа долу в отделението, няма санитари, няма носилка и не можем да го върнем горе в отделението." Онемях. Дори не успях да се ядосам, отново страхът ме пребори. Звъннах веднага на "шефа" в 10 вечерта и разказах какво се случва. Какво последва? Нищо. Час по-късно от Динко разбрах, че баща ми продължава да лежи долу сам, той е успял да го изкара отпред (защото брат ми няма как да влезе в КАРИЛ) и чака брат ми с одеялото да го качат на горния етаж. Та така в 12 часа брат ми отиде и също за последен път успя да види баща ни. Казва, че го е познал и му се е усмихнал. Сложили го в леглото да му пуснат системите от предписаното лечение. В цялата тази случка дежурен доктор не присъства. Само санитарят Динко и една горе-долу отговорна сестра, която държеше да му пусне системите.

На следващия ден в петък вече знаех, че има нещо много гнило в тази болница.

Задействах се на още по-високо ниво, лично шефът на цялата болница се ангажира със случая на баща ми. Обсъдихме състоянието му, настоях да го преместим в диализно отделение, но ми отговориха, че без отрицателен PCR тест няма мърдане от Инфекциозна болница. Сега за последен път ще нарека Инфекциозна "болница".

Защото всъщност това е в най-добрия случай лазарет

Място, където болните лежат в едни легла по една пътека и се разчита май основно на естествения подбор. Е, баща ми не се оказа от оцеляващите. В събота сутринта се обадиха на брат ми, че е починал през нощта. Какво се е случило, никога няма да разбера. Знам, че придружаващото му заболяване го правеше рисков и може да се влоши от много неща, но докторите също го знаеха и не направиха нищо, за да получи адекватната грижа за състоянието си. Системата ни е абсолютно неподготвена за такива пациенти или поне тази в Пловдив.

Единствената ми утеха е, че предната вечер, вече задействани от най-високо ниво, проявиха човечност и ни помолиха да занесем електрическо одеяло, защото са му много студени крайниците. В 8 вечерта намерихме отворен магазин, купихме одеяло и го занесохме. Моля се моят татко да си е отишъл в мир и топлина. Топлина от електрическото одеяло, не от хората около него. От тази болница той и моето семейство получихме само безотговорност, хаос, непрофесионализъм и безчовечност.

P.S. В момента майка ми лежи в ИСУЛ реанимацията с тежка ковид пневмония. Закара я линейка без никакви връзки и засега е стабилизирана. Болницата, докторите, отношението - всичко е различно. Не, не е идеално, но вярвам, че няма да ми се наложи да разказвам подобна история и за майка си".

Източник: Дневник

 Снимка: Архив