Пропуснахме 130 години Багряна: дамският символ на София и българската поезия

БНТ ни подсеща със специален документален филм утре за 130-годишнината на една от най-красивите и от най-значимите родени в София дами Елисавета Багряна, наричана по името на своята първа и най-известна стихосбирка Вечната и святата. Датата беше 29 април.

Починала на 98 години без дни в старческия дом в Горна баня, досами тогава новопоявилия се Италиански лицей през 1991 г., за срам на нацията, оставила най-голямата си „поетка”, както сама се нарича, да напусне този свят на подобно място. Не в сърцето на София, където е родена край бул. Патриарх Евтимий, недалеч от някогашните казарми, а днес - НДК.

Първа дама на поезията и при царския, и при социалистическия режим, тя доживява и демокрацията, пренасяйки своето достолепие, въпреки всички клюки и интриги, в които е замесвана. И най-вече нелепото обвинение, че едва ли не има вина за разстрела на Никола Вапцаров, което напоследък и документално беше доказано, че не е истина.

Приятелка на най-велики в литературата ни от Йовков и Дебелянов до Боян Пенев, тя е и Герой на Народна република България. Също като розите, цъфти при всички режими.

СТИХИИ

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите -

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -

къщиците и градинките, и добитъка на хората -

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -

в избите студени, каменни, завещани от дедите ни -

в родния ми град?

Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -

мене как ще спреш?

МОЯТА ПЕСЕН

Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,

която безшумно цепи вълните смолни

и сякаш проправя оттук до небето пътека,

и сякаш се гони с чайките смели и волни.

Когато излезем от залива, там на открито,

и капки солени пръснат нашите устни,

и вятърът южен надуе платната развити,

и лодката бяла магьосана в път се впусне -

тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,

нечувана песен - за моята малка родина,

чието е име - облак над мене надвесен,

чиято е песен - за мене мед и вино!

Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,

момци ги припяват и вечер край порти причакват,

и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,

и майки пеят - пеят, когато оплакват.

О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,

не си още чувал и може би никъде няма,

защото и няма народ с орисия по-лиха

и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.

У нас планините лете не губят снега си,

морето е малко, но име носи - Черно,

и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,

и черна земята - плодна, но тъжна безмерно.

Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,

която не плашат вълните пенни и смолни,

по тях да направим една безкрайна пътека -

да стигнем небето, да стигнем чайките волни.