Мира Добрева с роман за алкохолната зависимост

Откъс от романа „Светулки зад решетките“ от Мира Добрева

ПЪРВА ГЛАВА
ПЪТЕКА ОТ СР АМ
2008

Влиза сестрата, смътно я виждам – осветлението е равно, пронизващо и в същото време някак мъртво. Застиналото луминесцентно осветление на морга. Лампите са наредени една до друга като кори от пресъхнали картони, някои от пурите примигват, други жужат, сякаш рояк мухи са нахлули в стъклените им утроби. Прекрасно разбирам паническото им разстройство, често съм се чувствала като тях – едновременно изпълнена със светлина и безразличие, със собственото си отсъствие.

Въпреки това, ако можех, бих се превърнала в муха, бих се шмугнала в пурата. Готова съм да бъда навсякъде другаде, само да не съм тук.

Но съм тук и въпреки размътения си поглед виждам русия бретон на сестрата, сребърните й фиби, прибрали косата ù зад ушите, и буклите, които са образували абсурдната ù прическа. Прилича на отдавна неподстригван пудел. Израсналите й корени са твърде черни за изрусената ù грива и въпреки че ми вика, все едно не чувам, не ме дразни. Бие ми доза диазепам. Лекарството не ми действа по предназначение, но тя се ръководи по указанията и ми го слага, въпреки че е излишно да ми причинява и тази болка. Ако беше времето, преди да дойда тук, щях да я набия. Или поне щях да си мисля, че го правя – само така ми олеква, когато някой ме ядоса. Най-малкото – представях си, че го бия. Най-многото – че го убивам.
Защото исках да убия себе си.

Диазепамът трябва да ме успокои, а после да ме приспи. Тук, където съм, твърдят, че сънят е здраве. Аз не съм на същото мнение, защото това, което ми причинява лекарството, не е пълноценен, дълбок сън, а изкуствено създадени видения – веществото ме поваля и изпадам в нещо като унес, но подсъзнанието ми продължава да клокочи и щом отворя очи, си давам сметка, че нито съм по-отпочинала, нито по-здрава. Да е здрав човек, е особено понятие от моя гледна точка – всички физически показатели може да са в норма, а тялото пак да крещи от болка. Колко хапчета съм изпила в живота си – никое не е могло да помогне на душата ми, а когато тя е проядена, унизена и разкъсана, диазепамът не може да я зашие. Душата се лекува с някаква взаимност, с щастие, с обич или най-малкото – с вътрешна хармония.

Здравейте.
Аз съм Вàлма.
И съм алкохолик.

Колко пъти оттук насетне щях да повторя тези горчиви думи… И колко пъти щях да изрека „психиатрия“. Това е най-омразната, най-обидната, най-смазващата дума на света. Също като самото място, което е някакъв скрит, забравен и неразпознаваем кръг на ада.
Ако трябва да опиша писък, той ще бъде този миг, в който отварям очи и поглеждам през прозореца. Решетките. Те са първото, което виждам. Насечената, изплетена от ръждясало желязо графика на несвободата, на принудата и насилието. Всичко зад тях, а то е целият живот, ми е отнето. Решетките, които привидно ме спасяват, но всъщност ме отнемат от самата мен, изтриват думите и превръщат срама ми в затвор. Завиждам на мухите, които минават през тях. Прелитат една през друга навътре-навън – презрени, предизвикващи отвращение, омраза, но свободни. А всеки, попаднал тук, губи себе си, способността си да бъде различен. Постепенно се разтваря в несвободата като бучка захар в горещ чай, като подхвърлена дума, която няма смисъл. Ако бях муха… Няма по-трагичен вопъл на душата от това да си загубен в себе си, да те има и да те няма едновременно. Въпросът е дали намирането – на мен самата и на пътя, спасителния път, минава през лудницата.

Да, аз съм в лудница. Влязох сама – дойдох с автобуса. В жегата и безсмислието. Спирката е малко преди табелата „Психиатрична клиника“. Сто крачки, сто потни крачки, в които все още съм Аз. Щом гумите застопориха в нагорещения асфалт и вратата се отвори, знаех, че тази малка стъпка за мен не е голяма крачка за човечеството, но е първата, която правя с такава категоричност, защото, повтарям си и се мразя, този път ще спра алкохола. Ще го спра завинаги, нещо ще умре в мен, за да се родя отново. Като птицата феникс от пепелта. Не съм пила от четиринайсeт чàса и душата започва да ме стяга. Ей така.

Протяга невидимите си ръчища и ме хваща за гърлото. Душата има страшна сила, само си мислим, че е мъничка и безпомощна. Майстор в насилието, понеже е невидима, тя може да бъде изкусен удушвач. Немилостива и ръждясала като решетката на прозореца.
Безкрайна и неуловима като пейзажа навън. Аз цялата съм вътре и вън, но не съм нито вътре, нито вън. Знам какво ми предстои. Когато не пия, ме застигат отчайваща болка и срам. Болката, че не мога да преодолея себе си, и срамът, че се познавам. Как бих искала да се размина със себе си… на улицата, в кухнята, когато отварям първата бутилка бира, в лудницата, когато затварям прозореца с решетката. Но се срещам. Срещам се със себе си и тогава разбирам – скоро психоатаките ще ме нападнат.
В светлото и в тъмното – ще ме стрият на прах. Сковаващи страхове като отровни паяци ще лазят по гърба ми. Очаквам крясъка на тялото си, страданието на всяка клетка. И умората. Умората да се боря със себе си, когато предчувствам, че не мога да се победя. Това следва. Неминуемо е. Или трябва да пия, или да изтърпя. Да понеса освен болката, предизвикана от абстиненцията, и собственото си поражение.

Психиатрията е грозна, вяла, някак остаряло жълта, с онзи цвят на болест, който влудява. Впита е непоклатимо в пейзажа на градските покрайнини, а Около нея като карфици са израснали високи ели – дали да й правят сянка, или да я скрият от света, не знам.

Може би да скрият пациентите вътре. Човешкия срам от хората тук, безразличието към тях, защото, ако тези отвън
забравят за онези вътре, е все едно, че такава болни не съществуват. Олигавени, често въодушевени, посвоему щастливи и жалки, важното е да им се отнеме агресията, да си останат в своите объркани светове и да не заплашват нормалните, да не бъркат в живота им.

Щом зърнах Психиатрията, ме полазиха тръпки – построена под ведомството на отдел „Народно здраве“ в НРБ на мястото на сринат манастир през 1950 година. Какъв циничен парадокс – да превърнеш човешката надежда, вярата в Бог в лудница. Помня тази история, защото майка е родена тогава, точно в средата на двайсети век, и до днес се държи така, сякаш живее в някаква Света обител – всичко приема, все се надява, на всеки прощава. Мен това ме дразни, изпълва ме едновременно с нежност към нея и с презрение, с някаква особена погнуса.

Виждала съм и преди тази сграда с цялата й неприветна безнадеждност!“, мисълта ме перна като крило на гарван. Сигурна съм. Била ли съм тук и друг път! Или преживявам дежавю? Ние, алкохолиците, често изпадаме в състояние, което сме сигурни, че ни се е случило, а то не е част от нашето минало. Започнах да размишлявам над това, за да си намеря оправдание, че правя нещо, че търся начин за спасение.
Вървя по пътеката, която води до синята метална порта. От будката наднича пазачът. Помня го като младеж! Сега от малкото прозорче първо се подава носът на очилат дядо, с каскет и остра бяла коса, чиито дебели бакенбарди са притиснати от рогови рамки на очила с помътнели стъкла. „Носът на човек расте постоянно, през целия му живот. Странно“, си казах и оставих мислите за това да се смесят с мириса на дивите треви и да ме напуснат. Лошо ми е. Бързам да стигна до болницата, а всъщност се бавя, преди да вляза в зданието с мръсните зарешетени стъкла, в които така тъжно блести слънцето. Там ще свърши светът, моят свят, от който идвам, и най-вероятно ще свърша и аз. Като пътеката, по която вървя. Продължавам да ситня по нея. Позната ми е. Дали съм я сънувала? Иска ми се и това да е сън. Не е. Будна съм, коварно бдителна и будна. Пред очите ми се появява надписът, по който погледът ми се плъзва, в опит да не го прочете – изпитвам поразяващ срам: „Психиатрична клиника“. Особен срам е това, не е като да са ме хванали в изневяра, в лъжа или в някоя незначителна измама, не е дори като срама да съм извършила съдбовно престъпление и да ме очаква затвор. Срам ме е, че съм луда. Ако старостта е най-страшната болест, лудостта е най-срамната. Дано поне да не остарея! Съгласна съм да съм болна от всичко, което не ме прави жалка, смешна или жестока. Нека съм болна от рак, само и само да не съм луда. Добре, ако трябва, нека съм и алкохоличка! Само да не съм луда.
Впрочем аз може и да не съм луда. Една психоложка ми каза: „Щом сама твърдиш, че може да си луда, значи може и да не си. Ти просто си болна, миличка“. Има обаче моменти, в които с ужас съзнавам, че онова, което върша, не може да е продиктувано от мозъка на нормален човек.
Дори когато не съм пила, или особено тогава, ми се струва, че не познавам собственото си лице. Това лице – обикновено, свъсено, с груба кожа, широки пори и зачервени страни, което беше толкова изящно и красиво! Къде се стопи неговата хубост, невинността му, нестихващото
любопитство и радостта от живота? Вече и аз съм като всички алкохолици, ние имаме характерни лица – подпухнали очи с торбички под тях, блестящ, напрегнат, като „стъклен поглед“. Бузите ми постепенно се деформираха и сега ми придават този комичен катеричеподобен вид.
Ето това е форма на жестокост – когато човек е смешен в своята болка и тъга.

„Имам увеличени слюнчени жлези“, можех да излъжа всеки, дръзнал да попита, въпреки че това нямаше да прозвучи като някакво сериозно заболяване. Иначе алкохолизмът е страшна болест и най-малкото, което ми причинява, е да виждам лицето си такова – чуждо, различно, напръскано със „съдови звезди“, така се наричат пукнатите кожни съдове. Имам ги основно по носа, но и по гърдите, и по корема. Това всепроникващо изчадие деформира тялото, мислите, най-мъчително видоизменя околния свят, хората и превръща дори приятелите във врагове. Защото знаят. Защото вече знаят, че съм безпомощна да се справя. Те са част от болката да се чувствам непрекъснато сломена, опитват се да ме съветват, да ми помогнат, но не разбират… Аз не се нуждая от помощ, а от алкохол. От забрава. От най-дълбоката анестезия. От удоволствието да съм никоя, да си отида и да захлопна вратата на нечия обич. На нечия вярност. Когато човек пие, не му трябва спасение или утеха, а само черният му дроб да издържи. Впрочем алкохолизмът при жените е по-различен от този при мъжете. Например, ако имам деца, е твърде вероятно те да не бъдат съвсем нормални, защото ние, алкохоличките, обикновено раждаме деца с увреждания – нашите бебета се развиват по-бавно, по-късно прохождат и трудно проговарят. В училище не се справят добре. Алкохолът, освен лицето и душата, уврежда и хромозомите. На теория добре знам всичко, което ми причинява тази напаст. На практика не мога да се отърва от нея. Как ли не опитвах…

* * *
Само в лудница не бях лежала. До входа й води тясна пътечка от пясък, чакъл, надробени камъни и ненавист. Тясна пътечка от срам. Презирам себе си, душата ми е задръстена от агресия, недоволство и несекващо страдание. Разполагам с богат списък от дадените и неспазени обещания, взети и невърнати заеми, започнати и недовършени начинания, нестихващи съмнения и провали.
Ако имам някакво постоянно занимание в този скапан живот, то е да замерям хората с думи. Като острите камъни, по които стъпвам. Думи, които нараняват тях, но и мен. Това е грях. Ако вярвах в Бог и имах изповедник, щях да му се моля всеки ден да проси за мен избавление – поне от тази грубост. Защото без алкохола аз съм нежен човек, искам да се сприятелявам, да бъда вярна, предана някому, копнея да обичам. Да обичам поне себе си, да се радвам на сянката си, да бъда палава и желана. Но алкохолът иска самотата ми, моята запуснатост, иска да мразя, да съм лоша! Да ненавиждам другите, но най-вече себе си. Това раздвоение е толкова мъчително, че аз самата не мога да го понеса. Какво остава за околните? Повече искам да се самонакажа, отколкото да се излекувам, затова реших да дойда в Психиатрията – по свое желание човек не може да влезе в затвора, но в лудницата може.
И понеже тя е най-близо до същността, до величието на несвободата и затвора – или поне така си мисля, си взех торбичката с пижамата, четка за зъби, лъжица и два от дневниците на татко и дойдох.
Да, сигурно съм луда…

„Да се скриеш в Психиатрията, ти наистина си луда! – каза онази психоложка. – Луда си за връзване! Сигурна ли си, че после ще можеш да излезеш?“
Ами ако наистина пожелая да остана, да остана зад безсмислените думи на болните, зад уморено жълтите стени завинаги?

Тук поне доброволно мога да се подложа на изследвания, за да разбера какво се е случило с мен след най-дългата любовна връзка в живота ми – тази с алкохола. Добре знам, че границата между пияния и лудия е много тънка и само в Психиатрията могат да я очертаят. От една страна, очаквам да ми кажат какво съм аз, какво е останало от мен, а от друга, ще изкупя малка част от вината си – пред себе си и пред другите. Издевателствам над близките си, а в живота всичко се връща. Нали твърдят, че има карма? От всичко лошо най-противното на алкохолизма е това, че успявам да вклиня в процепите на своя самоунищожителен ад и тези, които са край мен. Преди бяха много. Сега остана майка.

Алкохолизмът е болест на самотници. Надявам се тук да го изтръгна от себе си поне за малко. Пращам го в отпуска, нека си почине от мен този алкохолизъм. Все ми е останало някакво чувство за хумор. Понякога дори се усмихвам. Рядко, обикновено преди да заплача. Алкохолът ми отне много житейски радости. Какви щети ми е нанесъл – това щях да проумявам тепърва, но сега влизам в свят, който нито знаех, че съществува, нито допусках, че е възможен.

Хората като мен обикновено идват тук с полиция – докарват ги принудително, защото стават агресивни, бият се, крещят или застрашават спокойствието на другите, достойнството, понякога живота им. Те не искат и не търсят помощ от лекари, от психиатри, никой не може да им върне свободата освен алкохола. И още, никой луд не смята, че е такъв. А като допускам, че може да съм луда, дали пък не съм? С какво се отличавам от тази, до чието легло ще спя довечера? Просто друг вид отрепка.
Как стигнах дотук? Как? Как?__