Излиза сборник с разкази и пътеписи от Георги Божинов

Яхнал служебния си мотор „Ява“ или шоколадовокафявата си „Шкода Октавия“, той обикаляше България със страст – с оная необяснима страст, на която се подчиняваш без обяснения, с която просто се раждаш – да бродиш, да наблюдаваш, да се пълниш с картини. Страст, която прави човека цялостен. „Вдън гората Дикчам“ и „Юлень“ са първите му книги, издадени през 1960 и 1967 година. Част от пътеписите и разказите в тези две книги са включени в настоящото издание. Но връщаме се в 60-те години и малко преди това, когато младият репортер обикаля с велосипед Пиринския край в търсене на теми за БТА, телеграфната агенция. Той по-късно си спомня: ...Колелото все се търкаляше, търчеше и дрънколявеше по сипаничавите пътища около Пирин. А градчето нямаше една свестна велосипедна работилничка. Не свестна, ами и никаква. Тогава, освен задължителните за БТА сухи информации за изпълнение и преизпълнение на планове и петилетки, той попада и на сюжети, които искат по-друга разработка, а агенцията няма нужда от тях. Тях той предлага на вестник „Литературен фронт“. И Славчо Васев – стар вестникар, по него време (1954–1964) главен редактор, ги публикува с охота и даже го назначил на половин щат като кореспондент на вестника за Пиринския край. От това време са сюжетите на тези, малко условно наречени разкази и пътеписи на „Вдън гората Дикчам“. Впрочем в самата книга не е отбелязано от какъв точно жанр е. Просто книга. Първа. „Вдън гората Дикчам“ определено е най-важната за Божинов – именно като първа книга, като пръв тон, задаващ мярка и вкус. Може да се каже, че без нея нямаше да се роди двайсет години по-късно романът шедьовър „Калуня-каля“. Книгата в по-голямата си част е разположена в Западните Родопи, както по-късно е разположен и романът. В тази първа своя книга, както и след време в „Юлень“, още от самото начало писателят е „себе си“. Наясно е със себе си, наясно е какво ще го занимава като писател, наясно е какво иска да каже. Вече е наясно и как да го каже. В един от бележниците си Божинов отбелязва: Да пишеш, както говориш. Ако, разбира се, има някаква значителност в говоренето ти. Ако има какво да кажеш, важно за другите. Ако сам си значителен... И не е нужно да се подписваш. Да се познава и без подпис. И всичко да е сгъстено, като запечатан мед.