Очите на Невена Коканова, която щеше да бъде на 80

завист немалко от колегите й, беше, че тя никога не е била халтураджийка. Ала по ирония на съдбата беше попаднала баш в театъра, където точно тази работа бе издигната в култ. Сатирата през 80-те беше нещо като Пайнер в последните години – конвейер за халтура.

„Халтура“ при соца се наричаше онова, на което днес фолкзвездите му викат „участия“.

Невена Коканова не беше актриса за халтура. Далеч беше от битовизма и еснафщината на повечето си колеги и затова те не я припознаваха като своя. Някои дори я наричаха „измислена“. Сякаш всички трябва да се държат лицемерно и когато се налага дори просташки, което и тогава, и сега е стил на немалко родни звезди.

Не само на сцената, но и в живота тя беше различна. Коканова беше сред малцината, които не се хвърляха да поръчват с кашони луканки, шкембе чорба в метални кутии и други дефицитни деликатеси по онова време за жълти стотинки от Родопа-Толбухин. Добричкият месокомбинат имаше с къщата на театъра в Балчик сключено „шефство“ (днес пак е актуален със Суджукгейт в ГЕРБ).

Тогава всички се чудеха на Невена. Борбата с дефицита беше истинско предизвикателство. На този фон отказът от специално снабдяване се явяваше повече от странен.

Днес знаем, че за аристократичното поведение на Коканова си има логично обяснение – във вените й е течала синята кръв на австрийска фамилия по линия на майка й. Ако имаше късмета да актьорства в родната на фамилията й Фон Хелденберг Виена, може би тя, а не Роми Шнайдер щеше да стане световна звезда в ролята на легендарната австрийска императрица Сиси! Съдбата бе избрала тази невероятна жена да се роди в Дупница в неравен брак между аристократка и политически затворник в Белене.

Едно мото, изписано на фасадата на къщата на Сатирата в Балчик, което народните, заслужилите и обикновените артисти по цяла смяна гледаха и все не можеха да разберат, винаги ми напомня за съдбата й. Върху своята някогашна резиденция генерал-комендантът на двореца на румънската кралица Мария бе наредил да изпишат две думи: Venturile valurile. Ветрове и вълни. Че какво друго е всяка съдба...

Невена Коканова не беше и актриса за украса на маси. Тя, за разлика от повечето известни артистки, не сядаше до Тодор Живков, когато това бе важно за кариерата им. Не че не е можела, просто не е искала... Шумотевицата и юбилеите също не бяха в неин стил. Сигурен съм, че се чувстваше неловко на своята шейсетгодишнина, отбелязана тържествено в бившия Гранд Хотел София, сега Интерконтинентал. Точно преди 20 години.

Сигурно някой я беше накарал или, хайде, убедил да отбележи повода „като за последно“. Коканова беше подпухнала, изгубила невероятната магия на очите и красотата на чертите си, държеше се уж спокойно, а всъщност пренапрегнато и малко неестествено, което ме накара да се притесня за нея. Сякаш страховете, тревогите и драмите в живота й изведнъж се бяха стоварили върху крехките й рамене навръх този помпозен рожден ден.

Пък тя не беше онова, което наричаме силна жена. От всичко, в очите й беше останала само топлината и добротата. Година и половина по-късно почина...