Как да разбием повтарящите се семейни сценарии с психодрама и други трикове?

Повтарящите се семейни сценарии, които пречат да бъдем щастливи са нещо, което тежи на мнозина, а още повече са онези, които дори не осъзнават, че си вредят, като ги следват. На тази тема сме посветили днешния ни психологически лайфхак текст.

Как се разбира дали ни дърпа назад повтарящ се семеен сценарий или имаме работа просто с банален мързел?

Както неведнъж сме писали, като деца, но много често и във възрастния живот, сме склонни неосъзнато да копираме онова, което сме видели, че правят родителите ни. Или да разсъждаваме според чутото от тях.

Защо повтаряме грешките на родителите си и моделите, възприети в семейството?

Това е нещо логично, когато ни се говори често в детството и юношеството, а чрез повторението ни внушават неща от типа:

на нас не ни върви,

никога няма да станем богати / обречени сме да бъдем бедни,

никога няма да успеем, всичко в света е нагласено от и за други,

не се изявяваме, за да не се излагаме,

трябва да служим/слушаме...

Психологите наричат тази работа „Трансгенерационно предаване”.  

„Психогениалогия” е това, което я обяснява. Според нея, освен здравословни предимства и недостатъци, родителите ни предават и душевни плюсове и минуси. Все още не е доказано стопроцентово например за тревожността и СТРАХОВЕТЕ, но много експерти са на мнение, че те може да се окажат и вродени, ако не при всички, при много от нас.

И по-долу ще обясним как това влияе и как да се справят с такива пробеми на хора, които не познават един или двамата си родители или пък разбират на по-късен етап в живота си, че истинските им биологични предци не са онези, които са ги отгледали.

Много често повтарящите се семейни сценарий се предават/”преподават” и набиват от бабите . Например с често срещани твърдения като:

 за какво ти е това и онова,

няма да те вземат на тази работа,

не говори много пред хората,

не си ври носа,

защо не си като сестра/брат/приятел/ ДРУГИТЕ...

Мислят, че го правят за добро, изхождайки от опита на своите майки, баби и т.н., катто и от своя личен. Като имат и обяснение примерно: „никога няма да бъдем богати, защото прадядо ти пропиля състоянието си...”.

Това възпитава ролята на жертва, което гарантира инфантилност и незрялост на личността дори в много късна възраст: води до склонност към зависимости и всички произтичащи от това проблеми, проблеми в отношенията от всякакъв вид и характер, непрекъсната незадоволеност.

За да се наложат бабите или родителите могат да използват дори емоционален шантаж. Както при храненето до пръсване, иначе се сърдят много и така се възпитават дебели хора.

Така при дадени ситуации ясно се чувстваме сякаш преживяваме отново проблеми на свои предци, копираме негативна реакция и си създаваме страхове и може да се развие тревожност – вече психическо разстройство.

Тоест, дори да не са вродени, натрупаните страхове се развиват и мозъкът ни, свикнал с тях се самонавива и им вярва, като пречи да бъдем самостоятелни, решителни, иницативни, предприемчиви.

Докъде се развива такова натрупване – до вярването в т.нар. СЕМЕЙНИ ПРОКЛЯТИЯ.

Много лош пример от реалността в този смисъл:

„В нашата фамилия всички правят аборти (или пък всички губят по едно дете, или всички раждат с мъки в родата)”. Когато се наслагва поколение след поколение, това води до т.нар. САМОСБЪДВАЩО СЕ ПРОРОЧЕСТВО – и наистина всички започват да губят деца или да се страхуват да имат деца, за да не рискуват живота си.

Обяснението е просто: мозъкът обича страховете и тревогите – от времето, когато сме били животни този инстинкт е развит, за да се предпазваме от дебнещите опасности на дивата природа, създавайки представата за враждебен свят извън пещерата..

Може да се предават/ „преподават” и по-елементарни страхове: винаги ме късаха на изпити, никога не можех да ги взема от раз. Внушават ни го, уж за наше добро, уж да бъдем предпазени от разочарование, и ние волно или неволно повтаряме.

Психолозите смятат, че човек, който си мисли, че знае историята на своето семейство, поне в България, където за 150 г. се сменят толкова много режими – ето и сега, всъщност знае легенди, обикновено драматични за страхове, загуби и трагедии, които го претоварват психически.

Очертахме проблема, сега да посочим няколко решения.

Елементарен лайфхак :

След като е навършило 10 -12-14г., на детето е добре да се повтаря: ти сам реши и прави, както решиш. Така се възпитава отговорност, самостоятелност, решителност и самоувереност, инициативност и предприемчивост. И семейните „проклятия” се чупят в по-късни години.

Майка ми, без да е психолог по диплома, когато бях на 12 ми го каза по друг начин в същия смисъл: „Запомни поне едно нещо от мене – на никого, освен на себе си, не можеш да разчиташ 100%, дори на мен. Трябва да се справиш”.

Така посрещането на проблем, какъвто и да било, включително внушени семейни сценарии, не се приема за край и трагедия, а за стъпало в развитието. И така помага за зрялост на личността.

Защо това наистина е важно?

Има закон на психологията: незавършеното действие повече се помни. Всеки сам трябва да се научи как да довършва.

Какъв е смисълът:

Създава се понятие за риск и за приемането му като възможност, а не като опасност. Това е особено важно в период на нонстоп кризи – пандемии, войни, инфлации и всичко това заедно – епохата на неопределеност, в която живеем...

Тренди лайфхак по света е т.нар.

Психодрама – буквално разиграване на психологическите въпроси/проблеми  с цел да достигнем до моделиране на реалния живот.

Например да разберем своя потенциал и характер.

Ако става въпрос за дете, възпитава умение да влезе в роля – житейска. Най-често се разиграва в група, за да има и поддържащи роли – спомагателни лица, заместители и психодраматисти, които водят процеса.

Как работи?

Дава се задача от психодраматистите, получава се отражение от показаното и реакцията на влезлите в роли. В края на сесията се прави разказ и анализ какво са изпитали участниците в играта.

Може да се работи с деца, а после с родителите им на база резултатите.

Но се правят психодрами и с възрастни хора, даже с колективите на цели фирми, за да се стимулира инициативност и предприемчивост, въвличане в работата, по-голяма активност.

Може да бъде индивидуална, примерно за хора от сиропиталища или приемни семейства, които имат психо концепция за отделеност, трудно двустранно приемане и на тази база – осъзнат или не страх от групи и групови акции.

Понякога не се замисляме, но тези психологически методи са изразени дори в прекрасния български език. Ето и лесен пример:

Самата дума „данна” – физическа или генетическа – примерно музикален слух или друг талант, може и спортен, означава „нещо дадено”. При данните генетиката е неясна и повтарящите се семейни модели – нещо видяно и запаметено зрително на съвсем ранна възраст например - побоища, са още по-трудни за откриване и коригиране.

Хората с „труден” произход, например бити, дори да нямат ясен спомен, или хора с майки, които са бити или в семейството е имало нонстоп драми и караници, докато самите те са били деца, а мозъкът им го е запечатал като някакъв вид памет, особено зрителна,  вече пораснали се чувстват недостойни.

Те се приемат за лоши и това ги кара често да стават престъпници или пък имат трудни връзки, сякаш неволно сами искат да провалят всякакъв вид отношения.

Защото априори, даже и предварително се смятат за отхвърлени. То е, понеже са отхвърлени от родителите си, особено ако е и съвсем буквално – те са ги изоставили.

Психодрамата е един от малкото начини да надмогнат всичко това.

Има ли по-прост лайфхак?

Изясняваме закодирания спомен/и, като си правим следния лайфхак тест:

Намисляме си или даже записваме 3 неща, които все пак човекът би искал да приеме от родителите си с БЛАГОДАРНОСТ. Примерно цвят очи на майката, сила или да кажем музикалност на бащата... Това ще ни помогне да простим и постепенно да забравим.

И е много важно да си изясним най-важното:

Повтарящият се сценарий неосъзнато ни кара, ако откажем да го следаме, да се почувстваме чужди.

Независимо от това, трябва да казваме, когато ни го предават или ни се завърта из главата вече набит от баби и родители:

„Разбирам каква е нашата история. ОК. Но аз съм различен, друг човек.” Преди това, разбира се, трябва да сме наясно кое приемам с благодарност, а кое оставям в историята. Нищо не сме длъжни.

Накрая още 1 елементарен лайфхак, препоръчван от психолозите:

Писмена практика като терапия – на бял лист от формат А4, разделяме с химикалка правим кръст, а отгоре записваме от едната страна „майчин род”, а от другата страна „бащин род”.

В горната част на каретата на листа в двете половини записваме отгоре 3 достойнства, които са ни предали от всеки.

В долната част съответно записваме 3 недостатъка, които са ни предали.

Това помага да добием балансирана и спокойна идея за себе си – какво си струва да развием в себе си, а какво да трябва да оставим.

Борис Ангелов