Морфиномания, 3 жени, златна клетка с чер хайвер и хазарт: 135 г. Булгаков

„Всичко се оправя накрая. Така е построен светът” – любимият ми цитат от Михаил Булгаков, който днес би станал на 135 г. Наркозависим, стрелящ по жените си, описан като умрял от тиф, гениален и световно признат писател, чиито най-важни книги не са публикувани приживе, който е цар сам да усложни живота си, но на когото съдбата винаги помага и дръзва да предизвиква самия мега сатрап на 20-и век Сталин на няколко пъти, без да бъде гръмнат. Прочетете тази невероятна истинска история, достойна за филм и за цял сериал.

Роден в Киев в преподавателско семейство, Михаил повече харесва своите двама вуйчовци – единият лекува патриарха, а другият прави луди пари – той ще посвети на него и на себе си своя професор Преображенски от Кучешко сърце, така че се записва да учи медицина.

Рано загубил баща си, той няма намерение да слуша майка си за своите избори в живота, така че според едни биографи само на 16, а според други – на 20, се жени за първата си любов Татяна Лаппа. Тя го придружава навсякъде.

С него е, когато е разпределен за „земски”, т.е. селски лекар и болно дете – едно от 40 пациенти, които обслужва всеки ден, го заразява с дифтерит,а за да се спаси приема морфин, към който се пристрастява. Таня успява да постигне ремисия, въпреки че при пристъпите си дори стреля по нея със своя личен Браунинг и я гори, което дълги години се смята за спасяване от наркотика. Към който ще се върне обаче в последните си дни...

Таня е с красавеца дори на фронта, за който току-що завършилият лекар се записва като доброволец през Първата световна война през 1916 г. Върнат обратно в навечерието на революцията, той започва да работи в родния си град и сменя режим след режим – немци, гетмани, Петлюра, червените, деникинците – белите. С тяхната армия той поема при отстъплението й към Кавказ. Където в чеченския вестник Грозний публикува и първата си статия – Грядущите перспективи, в която излага онова, което ще пише цял живот като в своето Кучешко сърце: „Не обичам пролетариата”.

Когато Бялата армия емигрира, той – за огромно свое съжаление, няма как да напусне с нея, защото междувременно пациент го е заразил с тиф. Колегата му го отписва, като съобщава на неговата съпруга, че Михаил на практика е умрял. Нейната любов обаче някак го съживява.

Когато се събужда, Владикавказ, където последно се е озовал като живи мощи, вече е под червена съветска власт. Тя иска да се регистрира и той скрива лекарската си диплома – не желае да помага на режима, който има отчайваща нужда от доктори. Записва се като писател. Въпреки че има една публикувана статия и дори не е журналист. Той обаче решава хазартно, както ще изкара целия си живот, сам да избере „грядущите”, т.е. бъдещите си перспективи.

И поема към столицата на новата червена империя Москва. Озовавава се в пренаселения град без пари и с „кожена полушубка, която дори няма да описвам, понеже беше един гнусен парцал”. Проблемът е, че няма право на жителство – документ, който обрича на преседване и връщане още по-даече, отколкото е дошъл, всеки нечакан пришелец.

Неговият късмет обаче е, че една от сестрите му живее в столицата и дори има стая – една от 10-те, в комунална квартира. Където той се настанява с жена си, докато роднината с мъжа си се пренася извън града.

Което превръща в негови врагове домоуправителя и свадливата съседка – него ще претвори в Кучешко сърце, а нея ще превърне в „Анушка, която разля олиото”, за да падне главата на вдъхновения И от самия автор редактор МИХАИЛ Берлиоз от Майстора и Маргарита.

На път е да остане без дом, но съдбата се намесва – по случайност си е намерил работа, нали уж е писател и е разпределен там, в нещото като литературен отдел на тогавашния Народен комитет по просветата, като пряка началничка му е недотам симпатична жена. Която обаче е женаТА на Ленин Надежда Крупская. Хазартаджията просто влиза при нея и иска лично „първият партиен и държавен ръководител” да му издаде заповед за московско жителство. Шефката взема нещата в свои ръце – наързо му написва бележка за това, която подписва „Ульянова”. Дрипавият провинциалист, както го приемат комшиите, ги зашеметява по невъобразим начин.

Скоро, няма и 2 месеца по-късно, Булгаков ще се спаси от Крупская и отново съдбата ще му помогне – ще намери препитания във вестника на железничарите, където за месец трябва да напише 8 фейлетона срещу 200 рубли, които той създава за по-малко от ден. През останалите дни пише първия си роман, който ще стане и неговата златна мина, но затова след малко.

В достата свободни часове има време, а и пари – работническата заплата е почти тройно по-ниска, за да се забавлява. На тържеството по случай завръщането в СССР на Алексей Толстой се запознава с „червения граф”. Който го взема на доста по-добре платена работа в своето издание Накануне за руската емиграция, която комунистите искат да приласкаят обратно в родината. Публикува и романа му.

Бялата гвардия става толкова популярна, че хитрягата я префасонира в пиеса по искане на руския еквивалент на нашия Народен, сиреч Академичен, театър – МХАТ. За да не остане по-назад конкурентната трупа Вахтнгов му възлага да създаде друга пиеса.

Доходите на Булгаков рязко скачат. При работническа заплата от 75 рубли, той взема от всеки театър по 1000 рубли, а при поставянето – още по 5000 рубли, т.е. 12 000 рубли. При кило месо за 35-50 копейки, т.е. 2-3 кг за 1 рубла. Сметнете си го като равностойност към днешните цени. Направо холивудски хонорари!

Той обаче не ги харчи за свинско. Защото е изоставил първата си жена и е намерил втората. На парти среща току-що завърналата се от Париж красавица, най-елегантна жена в Москва с френските си тоалети и скандална като първата дама, подкарала кола Любов Белозерская, актриса и певица. Тя привлича вниманието му, като прави за смях жълтите обувки, с които се е появил на тържеството. Той й отвръща, че като разбере колко пари е дал за тях, ще изпита по-голямо уважение към него. „Толкова гениален и толкова обидчив”, веднага му лепва етикет тя. Двамата хазартаджии се надушват и се влюбват от първа репблика.

Парите към двойката, която пазарува кожени палта и диаманти и пилее за черен хайвер, шампанско и комар, не секват. Булгаков взема между 50 и 80 рубли за всяко изпълнение на пиесите му на сцената, а те се играят на практика всяка вечер при огромен интерес. Защо? Червените няма как да знаят като него от първо лице какво е било в лагера на Белите, преглъщат даже изпълнението на Боже, царя ни пази, което виждат на сцената.

Сред феновете му е самият вожд Сталин, наричащ всичко това „антисъветска шега” – мрачният червен император, който дълго време преглъща дори негативните критики в пресата за всичко, написано от Булгаков, както и призивите да се саморазправи с „белия провокатор”.

В характерния си стил обаче, го и удря. Праща му обиск през есента на 1926 г., за да го върне на земята след 3 години шеметен финансов и всякакъв успех. В дома на писателя по сигнал на завистници са пратени службите, които конфискуват ръкописа на Кучешко сърце и остатъците от неговите дневници, които в навечерието на обиска авторът изгаря.

И добре, че го правят. Защото Булгаков не прави копия, а чекистите – да. Така те сами сбъдват пророческите думи на писателя: „Ръкописите не горят”. Години по-късно архивите са върнати на семейството по настояване пред Сталин на самия колега на Булгаков – Максим Горки.

Разстрелът се разминава на писателя, защото едва 4 месеца по-късно излиза законовият текст, който нарушава антисъветски послания като пряко записаното в Кучешко сърце като думи на професора – прототип на автора и неговия вуйчо: „Аз не обичам пролетариата”. Истинска „ерес” при соца.

Сталин го наказва много по-тежко, като пиесите му свалени от афишите, забранено е да се публикува каквото и да било, което е писал или смята да публикува. И така 3 и половина години.

Секват и огромните пари към Булгаков. А луксозната му съпруга не може да приеме, че оказали се без пари, трябва да разпродават нейните диаманти и кожени палта.

Тя го напуска, като не се трогва дори от факта, че е вдъхновен от нея, за да напише своя роман Бяг, който десетилетия по-късно ще се превърне в едноименен класически филм.

На Булгаков, останал без пари, без любов и без най-важното: възможността да споделя написаното от неговия гений, не му остава нищо друго, освен да постъпи дръзко и много хазартно, като за пореден път предизвика самия Сталин, с когото никой друг в най-голямата страна в света за всички времена не смее да си прави подобни експерименти.

Той му пише писмо, в което общо взето казва: или ми дайте работа, или ме пуснете да емигрирам, или ще се самоубия!

И съдбата отново, за кой ли път, подава ръка на Булгаков по стряскащ начин.

На 14 април 1930 г. се самоубива Владимир Маяковски – поет със световна слава. Сталин не може да си позволи и Булгаков да го последва, защото ще бъде презрян международно и ще се види слаб на другите лидери на планетата. Още повече, той знае колко талантлив е все още живият писател, колко е отчаян и как ще направи купища поразии с публикуациите си, веднага ще му дадат Нобелова награда и ще го направят мъченик на режима. Вождът не може да си позволи това.

Още на следващия ден той звъни на Булгаков. Краткият разговор започва с предизвикателство на вожда и любезен отговор на писателя. Който на базата на този нелек за него епизод ще напише другата си култова литературна фраза:

„Никога нищо не искайте, особено от по-силните от вас. Сами ще предложат и всичко сами ще дадат”!  

Булгаков получава просторен апартамент в самото сърце на Москва, както и щат в най-престижния театър МХАТ, макар и като режисьор, какъвто никога не е бил. Само на 39 г. той е пенсиониран, но още не го знае.

Написал е пиеса, която предава в театъра. Там я репетират цели 4 години. Премиерата е единственото й представление.

Хазартният тип, макар и уморен, решава наново да предизвика системата. Обръща се към директора на националната опера – прочутия Большой театр, да го назначи. „Като тенор ли”, шегува се той с писателя, който „работи” като режисьор. Но все пак се обръща към вожда и скоро Булгаков наистина е назначен в първата оперна и балетна трупа. Но не като тенор. А като либретист. Разбира се, не пише либрето на опера, но към него все пак има уважително отношение плюс повече от тройна заплата – 1000 рубли.

А точно това са годините на големия терор, когато и за нищо хората са разстрелвани, особено интелектуалците.

Утехата на Булгаков е неговата трета жена. Сбъдва се пророчеството на неговия покровител – „червения граф” Алейксей Толстой – също човек на живота, който веднъж му казва:

„За да станеш истински писател, ти трябват поне 3 брака”!

Бракът на Булгаков с Елена Шиловская го вдъхновява за любовната история, която ще го направи, макар и не приживе световен класик – Майстора и Маргарита.

Двамата се запознават на тържество за руския зимен празник Масленица в т.нар. Дом на ергена, макар и тя , и той всъщност да са заети. Отново поводът е стилен – развързва се панделка на роклята й и тя го моли, вероятно съвсем нарочно, да я завърже. Когато я докосва, той решава никога повече да не се разделят.

Булгаков умира в ръцете й месеци, след като завършва романа на живота си Майстора и Маргарита, който приключва през 1939 г., а едва през 1966 г. става възможно да бъде публикуван.

Прави го смелчагата – фронтовак Константин Симонов, който се е посветил на издирването на изгубените културни диаманти на СССР, като вдъхва нов живот на кинокариерата на друга опака украинка – Людмила Гурченко, за да се превърне в кинозвезда №1 в цялата 75-годишна история на червената империя. Но по-важното – публикува в своето списание Москва великия роман на Булгаков. Нещо, което е немислимо да се отпечата в онова стоманено време, както знае всеки, който го е чел. Защото е най-голямата присъда не само срещу соца, не само срещу тоталитаризма въобще, но и срещу още куп неща, които ни пленяват и днес.

„Всичко се оправя накрая. Така е построен светът”!

Борис Ангелов