От концлагера до наградата в Кан: Двата живота на вековния Вагенщайн

Буквално два живота, но не защото е на 100 години от 17 октомври 2022 г. има Анжел Вагенщайн. Един до смъртната му присъда, която не е изпълнена заради бомбардировка, разрушила частично софийския затвор през 1944 г., когато е на 22, и още един живот след това – на най-почитания отвъд желязната завеса български кинодеец – с награда в Кан и жури на Берлинския фестивал – два от Топ 3 на света.

Спомням си интервюто, което правих с него за 75-годишнината му, покани ме в дома си в онази прочута кооперация на ул. Московска до ъгъла с ул. Раковски, в която по онова време комшийка му беше самата оперна прима Гена Димитрова, както и ред други „народни” артисти и деятели на изкуството и културата от времето на соца. Посрещна ме в слънчевия си хол и говорихме надълго и нашироко за киното и за живота. Благ човек, по нещо ми заприлича на Валери Петров, другият най-виден еврейски интелектуалец на последните два века у нас. Също пишещ човек, също със семеен книжен бизнес покрай това, също с уникална съдба.

Анжел Вагенщайн е роден в Пловдив, но родителите му емигрират след установяването на профашисткия режим след преврата на Цанков от 1923 г. Така той има и френско детство, а втората му родина ще се окаже повратна в неговата съдба.

След амнистията при политическата стабилизация у нас, семейството се завръща, а още през 1938 г. Анжел става член на нелегалния комунистически младежки съюз РМС, даже участва в антифашистка бойна група.
Когато е прието антиеврейското законодателство у нас през 1940 г. и България влиза в Тристранния пакт, редом с Германия на Хитлер, Италия на Мусолини и Япония във Втората световна война, той е пратен в концлагер, ала не в наличния в Трявна, а на територията на Македония. Което е ужасяващо, но го спасява от хитлеровите лагери на смъртта като Аушвиц.

Понеже е комунист, по Закона за защита на държавата, е осъден от смърт, но наказанието по чудо не е изпълнено, защото в деня му софийският затвор, където са го преместили, е частично разрушен от англо-американските бомбардировки. Така започва вторият живот на Анжел, който е пратен за няколко месеца в сливенския затвор. С преврата на 9 септември, когато комунистите стават основна сила в новото правителство, той не само е освободен, а е изпратен да учи кинодраматургия в Москва. СССР става третата му родина, където и завършва висшето си образование през 1950 г.

Оттам, по ирония на съдбата, с пресния спомен за концлагера Анжел се озовава в невъзстановената още от войната ... Германия, на работа в нейната киностудия ДЕФА откъм Източната й част, която се е превърнала в ГДР.
Българският талант става сценарист на филма Звезди на Конрад Волф, отличен със Специалната награда на журито на най-престижния в света кинофестивал в Кан през 1959 г. – най-голямото и до днес признание за български филмов творец. 12 години по-късно със същия режисьор и отново в международна продукция той ще спечели гран при на друг от А-филмовите фестивали – в Москва през 1971 г. Вагенщайн е и единственият българин, членувал в журито на кинофорум от най-висока проба – през 1980 г. той е арбитър на феста в тогавашния Западен Берлин, при това точно на кръглата му 30-а годишнина. Кинофорумът в Топ 3 на света ,заедно с Кан и Венеция.

През 80-те години Вагенщайн става дисидент, влиза в първата реална опозиционна организация при комунистическия режим у нас – Комитета за защита на Русе. Той е сред шепата интелектуалци, поканени на историческата закуска във Френското посолство от легендарния президент Митеран при посещението му у нас, заедно с Жельо Желев, Блага Димитрова, Радой Ралин.

Оратор е на първия демократичен митинг у нас пред храм-паметника Александър Невски на 18 ноември 1989 г., събота, от 10 часа. Според някои негова е дори идеята за дългогодишния знак V, който беше символ на СДС.
След преврата на 10 ноември 1989 г. Вагенщайн е участник на кръглата маса за формиране на демократичната нова българска държава от страната на БСП, чийто депутат е във Великото народно събрание, редом с други класици като Валери Петров и Йордан Радичков. И тримата слагат подписите си под новата Конституция на България през 1991 г.
След това Анжел излиза от политиката и се посвещава на писането на книги: Петокнижие Исаково с наградата Христо Ботев за 1998 г. и Adei Wizo (2010), Далеч от Толедо с Годишната награда на Съюза на българските писатели за 2002 г. и Годишната награда Alberto Benveniste за 2003 г., и Сбогом, Шанхай,  за който става носител на Наградата за европейска литература Жан Моне (2004) и е номиниран за Наградата за роман на годината ВИК за 2004 г. и за международната литературна награда на Haus der Kulturen в Берлин. Книгите му са преведени на много езици, включително френски, английски, руски, немски, испански и италиански.

Последният му пресъздаден сценарий е посветен на Пловдив от ранното му детство и е за филма След края на света на режисьора Иван Ничев, най-известен обаче с песента към него на Васил Найденов и Стефан Димитров, позната по припева си, започващ с: „Там преди сто лета...”.
Последната публична изява на Вагенщайн беше критика на управлението на Корнелия Нинова в БСП. Тя се отнесе грозно с човека, дал на партията 84 години от двата си живота.

Най-известните от 50-те му филми

Звезди – реж. Конрад Волф
Езоп – реж. Рангел Вълчанов
Goya – oder der arge Weg der Erkenntnis – реж. Конрад Волф
Допълнение към Закона за защита на държавата – реж. Людмил Стайков
Звезди в косите, сълзи в очите – реж. Иван Ничев
Борис I – реж. Борислав Шаралиев, 2 части – Покръстването и Слово за буквите
Shanghai 1937 – реж. Петер Пацак
След края на света – реж. Иван Ничев

Борис Ангелов