Пришълци на озлоблението в страните на страха

Всъщност тази политика води до двоен провал: тя прави противника по-силен, а нас самите – по-слаби. Най-напред, защото агресията, на която тя отговаря, не е дело на държави, а на отделни лица (наистина закриляни за известно време от талибаните, докато последните държаха властта в Афганистан), които не могат да бъдат засегнати нито от мощните бомбардировки, нито от окупационните действия на цели армии. Но също така, защото става дума за озлобление, породено от предходно унижение, и това озлобление не би могло да бъде излекувано с нанасянето на ново военно поражение над страната им. Точно обратното. Американската армия или нейните съюзници могат да унищожат противниковите войски, но по този начин те единствено ще подхранят озлоблението на населението – истинския източник на първоначалните актове на агресия. Изтезанията също са хранителна среда на желанието за отмъщение. Личностите, отговорни за нападенията срещу западните страни, живеят с усещането, че техните страсти са справедливи, а идеите им – правилни; впрочем – както е написал Паскал преди повече от триста години – „насилието и истината са безсилни едни срещу други“.
От друга страна, тази политика разрушава западния свят отвътре, понеже за защита на демократичните ценности, на които толкова държим, ние сме принудени да се откажем от тях! Нима бихме могли да се радваме на победата над омразния враг, ако за да го победим, е трябвало да станем като него?
Когато „всичко е позволено“ в битката срещу тероризма, антитерористът започва да бива объркван с първоначалния терорист. Впрочем всички терористи на света вярват, че са антитерористи и че не правят нищо друго, освен да отвръщат на предходен акт на терор… И това не се отнася само за тях: винаги, при това без особено усилие, биха могли да бъдат открити достатъчно факти на предходно насилие, призвани да оправдаят всяко настоящо насилие. Но така войната няма да свърши никога.

Цветан Тодоров, мислител