Европейският съд за правата на човека призна отговорността на държавите за опазването на климата

• Икономика и енергетика Общество

• Ремина Алексиева

• 29 April 2024

2024 г. се очертава да бъде повратна точка за съдебните дела, свързани с климата

Ремина Алексиева е част от авторския екип на Климатека и експерт в програма „Енергетика и климат“ в Център за изследване на демокрацията. Работи в областта на справедливия преход и неговите социални аспекти, изпълнението на дългосрочни стратегически документи, които се отнасят към адаптацията към и смекчаване на изменението на климата, както и за ефективното прилагане на европейското и националното екологично законодателство.

На 9-ти април 2024 г. Европейският съд по правата на човека постанови решения по група знакови дела, свързани с изменението на климата, които имат за цел да накарат националните правителства, да изпълнят договорните си задължения за намаляване на емисиите на парникови газове. Повратното решение на Съда по правата на човека по делото срещу Швейцария означава, че близо 50 правителства, представляващи почти 700 милиона души, ще трябва да се справят в новата ера на съдебни спорове от страна на засегнати от климата граждани и общности, които твърдят, че публичните власти са бездействали по отношение на мерките за справяне с климатичните промени.

9 април 2024 г. ще остане в историята като знаков за климатичното правораздаване. За първи път международен съд се произнесе за включването на действията в областта на климата в обхвата на задълженията на държавите да зачитат правата на човека. Това изпраща важно послание за правата на човека в контекста на действията в областта на климата.

Какво се случи?

Решението по делото Verein Klimaseniorinnen Schweiz и други срещу Швейцария („KlimaSeniorinnen“) е част от общо три дела на Голямата камара по въпросите на климата и правата на човека. По другите две дела, Carême срещу Франция („Carême“) и Duarte Agostinho и други срещу Португалия и 32 други („Duarte Agostinho“), Съдът обяви жалбите за недопустими.

Искът е на четири жени и швейцарска асоциация Verein KlimaSeniorinnen Schweiz (или Швейцарска асоциация на възрастните жени за климата), чиито членове са възрастни жени, загрижени за последиците от глобалното затопляне върху условията им на живот и здравето им. Те смятат, че швейцарските власти не предприемат достатъчно действия за смекчаване на последиците от изменението на климата, въпреки задълженията си по Конвенцията. Жалбоподателите твърдят, че държавата-ответник не е изпълнила задълженията си за ефективна защита на живота и за осигуряване на зачитане на личния и семейния им живот, включително на дома им. 

Съдът призна, че смекчаването на изменението на климата е задължение, което може да попадне в обхвата на правото на живот по член 2 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и правото на личен живот съгласно член 8. Както се посочва в параграф 451, „има сила в аргумента, изтъкнат от специалните докладчици на ООН, че въпросът вече не е дали, а как съдилищата по правата на човека трябва да разглеждат въздействието на екологичните вреди върху упражняването на правата на човека“.

Съдът постанови, че като не е въвело достатъчна вътрешна регулаторна рамка за смекчаване на последиците от изменението на климата, швейцарското правителство е нарушило член 8 от Европейската конвенция за правата на човека – правото на зачитане на личния и семейния живот. По отношение на кризата с климата член 8 изисква „всяка договаряща държава да предприеме мерки за значително и постепенно намаляване на съответните си нива на емисии на парникови газове с цел постигане на неутралност на мрежата по принцип в рамките на следващите три десетилетия“ (KlimaSeniorinnen, т. 548). Освен това Съдът установи нарушение на правото на достъп до съд (член 6 от ЕКПЧ). Съдът уточни и какви задължения имат държавите по отношение на смекчаването на последиците от изменението на климата, като посочи общи мерки и цели за намаляване на емисиите, които съответстват на националното и/или международното право. 

Съдът разработи тест от 5 стъпки, за да прецени дали държавата е останала в рамките на свободата си на преценка. 

Накратко, когато оценява адекватността на държавните мерки за смекчаване на последиците, Съдът разглежда дали държавата е:

1. приела общи цели за постигане на въглеродна неутралност в рамките на определен срок, в съответствие с националните и глобалните ангажименти за смекчаване на последиците от изменението на климата;
2. определила междинни цели и пътища за намаляване на емисиите на парникови газове; 
3. демонстрирала съответствие или усилия за постигане на целите за намаляване на емисиите на парникови газове; 
4. актуализирала редовно целите с дължимата грижа; 
5. действала своевременно и по подходящ и последователен начин при разработването и прилагането на съответното законодателство и мерки.

Въпросът за допустимостта

Напрежението в подхода на Съда се състои в това да се позволи, от една страна, да се подават ефективни жалби до Съда, а от друга страна, да не се допуска предявяване на иск от всеки гражданин (actio popularis) и напълно неограничено съдебно разглеждане на въпроси, свързани с изменението на климата, пред Съда. По разглежданото дело се реши, че юридическите лица с нестопанска цел (НПО) ще имат самостоятелна правосубектност, ако отговарят на определени условия, а физическите лица ще могат да подадат иск по дела за смекчаване на последиците от изменението на климата само ако е налице висок интензитет на излагане на ищеца на неблагоприятните последици от изменението на климата; и неотложна необходимост да се гарантира индивидуалната защита на ищеца.

Александрос Касапис, ищец по делото Soubeste и други срещу Австрия и 11 други, коментира, че 

„Всички ние [ищците] сме преживели екстремни метеорологични явления, които се подхранват от изменението на климата, и смятаме, че ние и нашите общности сме под заплаха, която законово изисква незабавна защита, особено след като изменението на климата засилва и увековечава тези екстремни метеорологични явления. Ще бъде много интересно да се види тълкуването на Съда на понятието „неотложна необходимост“.

„По делото Soubeste Съдът ще трябва да определи дали Енергийната харта, в резултат на която на компаниите за изкопаеми горива са присъдени милиарди евро като компенсация за постепенно прекратяване на дейността им, е довела до действия в областта на климата, които нарушават членове 2 и 8 от ЕКПЧ. Тъй като постепенното прекратяване на използването на изкопаеми горива съставлява голяма част от приемането на общи мерки и цели за намаляване на емисиите, това потенциално би могло да удовлетвори списъка на Съда, но това е висок праг, който Съдът е поставил, като се има предвид извънредната ситуация, свързана с изменението на климата.“

Делото Soubeste ще зависи и от това дали Съдът ще разгледа въпроса за изчерпването на вътрешноправните средства за защита. Това беше основополагащият елемент за това Съдът да обяви за недопустим иска, подаден от шестима португалски младежи срещу 33 държави, подписали Парижкото споразумение за климата, сред които и Португалия, за това, че не спазват ангажиментите си за намаляване на емисиите на парникови газове („Duarte Agostinho“). Ищците твърдяха, че настоящите и бъдещите последици от изменението на климата – включително горещите вълни, горските пожари и дима от тях – засягат техния живот, благосъстояние и психическо здраве.

Въпросът за екстратериториалността

Друг момент е екстратериториалността, тъй като по делото Duarte Agostinho Европейският съд по правата на човека постанови, че младите португалски ищци, които са подали иск срещу всички държави – страни по Европейската конвенция за правата на човека, не могат да подават екстратериториални искове. Екстратериториалността в конкретния случай означава дадена държава да може да прилага и осигурява спазването на правата на човека по отношение на лица, имущество или събития отвъд обхвата на нейната територия. 

По-специално зачитането на контрола върху интересите на лицето като критерий за установяване на екстратериториалната компетентност на държавата би довело до критична липса на предвидимост на обхвата на Конвенцията. В тази хипотеза почти всеки, който е засегнат от изменението на климата, където и да се намира по света, би могъл да попадне под юрисдикцията на която и да е договаряща страна за целите на член 1 от Конвенцията във връзка с действията или бездействията на тази страна за справяне с изменението на климата. Подобна позиция не би могла да бъде приета в рамките на Конвенцията и Съдът приема, че подобно разширяване на компетентността може да бъде ограничено до правното пространство на Конвенцията. 

Какво следва?

Решението се очаква да се отрази на съдебната практика в Европа и по света, тъй като потвърждава позитивното задължение на държавите да предприемат конкретни мерки, свързани с изменението в климата и зачитането на правата на човека. Това означава, че държавите следва да докажат полагането на конкретни действия, инициирани от публичните власти. Списъкът включва конкретен краен срок за постигане на неутралност по отношение на климата, път за постигане на тази цел и задължение за предоставяне на конкретни доказателства за тези действия. Подобна съдебна практика неминуемо ще окаже натиск върху страните да гарантират, че политиките им са в съответствие с целта на Парижкото споразумение, Европейския зелен пакт и други обвързващи цели в областта на енергетиката и климата. 

Освен това решението дава възможност на жалбоподателите по неуспешни дела за системно смекчаване на последиците от изменението на климата да подадат жалба до Европейския съд по правата на човека на това основание или да бъдат заведени дела за системно смекчаване на последиците от изменението на климата в цяла Европа. Освен това възможността организациите от гражданското общество сега да подават жалби директно до Съда допълнително отваря възможности за това организации, и в определени случаи граждани, да подават и други искове, свързани с климата. Това не само ще засили отговорността на държавите да полагат целенасочени усилия за смекчаване изменението на климата, но ще повлияе и на взаимовръзката между човешките права и бизнеса, който от своя страна следва да спазва поставените от държавите рамки.

Също така решението може да повлияе на решенията на други важни съдебни дела за климата в Белгия, Германия, Полша и Португалия, които се разглеждат от Съда по правата на човека, както и на иска, подкрепен от „Грийнпийс“, в който се поставя под въпрос дали решението на Норвегия да издава нови лицензи за добив на нефт и газ е в съответствие с нейната стратегия за намаляване на въглеродните емисии.

2024 г. се очертава да бъде повратна точка за съдебните дела, свързани с климата, тъй като ще определи по-специално кой има право да подава искове по въпроси, свързани с климата, какви аргументи може да използва и към кого може да се насочи. Сега имаме ясно потвърждение, че държавите имат положително задължение да предпазят своите граждани от изменението на климата и да осигурят тяхното благосъстояние, включително чрез създаване на задължителна регулаторна рамка на национално равнище. Това решение е от решаващо значение за нашето разбиране на ефективността и изпълнението на близо 30 рамкови закона за изменението на климата в цяла Европа.