Това, което се случва с театъра и с областта на културата и политиката в тази област е един кротък Апокалипсис, който трае отдавна, заяви в интервю за БГНЕС писателят, поет и драматург Георги Господинов, който получи преди дни ”Аскеер” за пиесата си "Апокалипсисът идва в 6 вечерта”.
Не бих казал, че това е нещо извънредно и свръх различно от последните не само 20 години, а и преди това, казва Господинов. Общо взето в ситуация на Апокалипсис и на криза, първото нещо, което една глупава държава решава да направи е да изхвърли от борда културата. Не за друго, не дори от лоши помисли, не защото мрази културата вероятно, а защото мисли, че тя има най-малко смисъл, че най-малко е необходима и човек може лесно да се освободи от нея, казва Господинов. Според него това е стратегическа грешка, която ще се усети с цялата си тежест след 5, след 10 години. Това е проблемът на стратегическите грешки, че когато ги усетим, вече е късно да бъдат поправени, твърди писателят. И продължава: културата е нещо, което трае дълго, тя има това свойство на траене. Ако никой не се спомня поредния министър на културата от правителството на Станишев, Виденов или царя, то тяхната нетрайност е ясна. Но ако нещо се е написало по това време, въпреки Министерството на културата, ако нещо се е създало трайно, то ще продължи и по-нататък. Така че най-лесното е да загърбиш културата, казва Господинов. И добавя: Това се наблюдава и в медиите – по време на криза медиите се отказаха от аналитичните си страници, отказаха се телевизии, от разследващата журналистика. От тези по-бавни предавания, в които има рефлексия. И това е парадоксът – във време на криза и Апокалипсис ти изхвърляш точно предаванията или страниците, или изкуствата, които се занимават да обясняват този Апокалипсис и тази криза, казва Георги Господинов. По думите му това е все едно във време на глад да изхвърлиш хляба. Това е парадоксът на случващото се днес, казва Господинов.
”Това, което мен ме вълнува е колко обидно бързо минава личното ни биографично време в опит да се справим с някакви обществени кризи. Ние казваме минали са 20 години от прехода, в исторически план това е нищо, в личен план – това е половината от моя живот, или това е целият живот на моите родители, ако сметнем и предишните 45 години”, казва още писателят. В една сцена на пиесата му се говори, че живеем обидно малко и точно тук, според Господинов, идва ролята на литературата, театъра, която дава смисъл на личното ни време. Без тях ние живеем обидно малко и ролята на литературата и изкуството е да добавя смисъл. Според него едно от малкото останали места, където се произвежда смисъл е театърът и литературата и изкуството изобщо. А залежите на смисъла, според него, изтъняват в глобален мащаб. Просто в България това става по-бързо, отколкото другаде, защото залежите са по-тънки. Така, че изчерпването на залежите е големият личен и обществен проблем, с който трябва да се справяме, казва Господинов. Лично за него фрагментарността на живота, която показва в своето творчество е по-честният начин да се гледа на живота. ”Някак си не може да живеем в роман на 19 век, когато нещата, историите бяха бавни и траеха дълго”, казва авторът. И в романа, и в пиесите му героите мечтаят по една такава цялост. Ние винаги ще мечтаем по това животът ни да бъде цялостен, да се обърнем назад и да кажем това ни се случи, после това, но тази илюзия за цялост е изгубена, смята Георги Господинов. Според него огледалото се е счупило, ако се използва класическото определение на Стендал за това, че изкуството и романът отразяват пътя, по който вървим – огледалото се е счупило и сега всичко се оглежда в малките фасетки, твърди писателят. ”Това е по-честният начин за мен, по-близкият до актуалността, до начина, по който ние преживяваме живота – фасетъчно, на части, на парчета, от което ни боли - от тази разкъсаност и фрагментарност. И ролята на литературата, пиесите, на театъра е понякога да бъде като лепило за тези парчета – да прокарва нишката на смисъла и да кажеш – имаше смисъл на всичко това, което ми се случваше до тук”, казва Георги Господинов.
Творецът получи ”Аскеер” за драматургия преди дни за пиесата си ”Апокалипсисът идва в 6 вечерта”, а днес от 19 часа в ”Склада” - София, ул. "Бенковски 11", ет. 3 ще се състои премиерата на първия български трагикомикс "Вечната муха", от Георги Господинов и Никола Тороманов (ИК Жанет 45). Казано най-кратко, това е романът на една вечна муха с един нетраен свят. Сред цялата джунгла от спайдърмени, тарзани, микимауси, патоци и прочее, в целия този Ноев Ковчег на комикс-културата, влита с взлом една муха.
Георги Господинов (1968) е автор на стихосбирките: "Лапидариум" (1992), "Черешата на един народ" (1996, 1998, 2003), "Писма до Гаустин" (2003) и "Балади и разпади" (2007). Съавтор е на две книги-мистификации "Българска христоматия" (1995) и "Българска антология" (1998). Романът му "Естествен роман" (шест издания на български) е публикуван на повече от десет езика за последните няколко години, сред които френски, английски, немски, италиански, датски, чешки...Съставител е на сборника "Аз живях социализма. 171 лични истории" (2006) и съавтор на "Инвентарна книга на социализма" (2006). Господинов е автор на пиесата "D.J.", която печели Годишната награда "Икар" за най-добър български драматургичен текст (2004). Преведена е на руски, френски, немски и английски. Пише сценарии за късометражни филми, последният от които „Омлет” (реж. Н. Косева) е отличен от журито на кинофестивала Sundance 2009. През 2008 е гост-писател на Берлин със стипендия към Berliner Kunstlerprogramm (DAAD). Редактор в "Литературен вестник", седмичен колумнист във в. "Дневник", доктор по нова българска литература към Института за литература, БАН.
19min.media си запазва правото да изтрива коментари, които не спазват добрия тон.
Толерира се използването на кирилица.
Няма коментари към тази новина !
Бронзовият медалист от олимпиадата в ...
Кино Нова 01 декември 23:50ч.
Режисьор: Брайън Кърк
В ролите: Чадуик Боузман, Сиена Милър, Тейлър Кич
Млада семейна двойка е на излет в планината. Седнали са на тревата и си припомнят годините, в които още не са били женени. До тях си играе шестгодишният им син.
- Помниш ли, мила, на това място сме идвали преди седем години и точно тук правихме любов…
- Аз къде бях по това време, татко? – прекъсва го детето.
- Как да ти кажа, моето момче, на идване те носех аз, на връщане – майка ти!
Този понеделник се водете от своите инстинкти. Нещо не