Самата абсолютна давност в ЗЗД е неконституционна

следва да бъдат спазени, за да бъде приложен този способ. Конституцията поставя като условия спазването на няколко кумулативно дадени изисквания: отчуждаването да се извършва единствено въз основа на закон, и то само за държавни или общински нужди; тези нужди да не могат да бъдат задоволени по никакъв друг начин; да бъде определено равностойно на отнеманата вещ обезщетение; това обезщетение да е предварително изплатено на собственика. Принудителното отчуждаване е изключение от принципа за неприкосновеност на частната собственост, поради което е недопустимо конституционните норми да се тълкуват разширително (вж. Решение № 6 от 15 юли 2013 г. по конституционно дело № 5 от 2013 г.). Частната собственост може да бъде ограничавана и при злоупотреба с право – Решение № 15 от 31 юли 2001 г. по к. д. № 3 / 2001 г.

4.2. Разпоредбите на чл.17, ал.1, 3 и 5 от КРБ следва да се тълкуват във връзка с член 1, Протокол № 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи[4] (ЕКЗПЧОС) и която, съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията, има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които му противоречат. ЕКЗПЧОС е ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ, бр. 66 от 1992 г., и е в сила за Република България от 7 септември 1992 г. Вън от това, чл.6, пар.2 от Договора за Европейския съюз провъзгласява, че Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, а съобразно пар.З на чл.6 ДЕС ..Основните права, както са гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи“.

Като част от правото на ЕС, тези принципи са част и от правото на всяка държава членка. Поради това, в своята цялост чл.17, ал.1, 3 и 5 КРБ следва да бъдат интерпретирани в съответствие с чл.1 от Протокол № 1 от КЗПЧОС и с релевантното общностно право. В тази връзка, КС изрично е посочил в мотивите на Решение № 13 от 13 октомври 2012 г. по конституционно дело № 6 от 2012 г., че „Макар и с различна формулировка в сравнение с чл. 17 от Конституцията, защитата на собствеността по чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 към КЗПЧОС по съществото си е сходна“.

Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), правото на собственост не се изчерпва само с вещноправното му съдържание. „Притежание”, по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКЗПЧОС, са и вземанията (вж. например решението по делото Casus Dosier und Fordertechnik GmbH v Netherlands). ЕСПЧ приема за възможна намесата на държавата в правото на ползване на притежанията при следните предпоставки, които трябва да се осъществят кумулативно: законност, преследване на легитимна цел, осигуряване на справедлив баланс между индивидуалното право и обществения интерес. ЕСПЧ допуска при определени предпоставки намеса на държавата в правото на собственост. Тя трябва да бъде законна, когато е предвидена в ясен, достъпен и предвидим закон и е осигурено ефективно процесуално средство за защита на засегнатия срещу несправедливо и произволно използване на мярката, т.е. не само трябва да има формално закон, но той трябва да е съвместим с принципите на правовата държава – Carbonara and Bentura v Italy, Beyerler v Italy. Целта е легитимна, ако отнемането на собствеността е в „обществен интерес“ – James v the United Kingdom of Great Britain. Член 1 от Протокол № 1 изисква наличието на справедлив баланс между конкуриращите се интереси на индивида и на обществото като цяло – Broniowski v Poland, Sporrong and Lonnroth v Sweden, като засегнатите лица не трябва да понасят „индивидуална и прекомерна тежест“ – Sporrong and Lonnroth v Sweden. Постигането на такъв баланс изисква тежестта за осигуряване на обществен интерес да не се възлага изключително на собственика – Kjartan Asmundsson v Island, а при лишаване от право собственост е необходимо осигуряването на обезщетение и ефективни средства за защита, процесуални гаранции за участие в процедура, при която засегнатият може да представи аргументи и може да се преценява дали преследваната обществена полза би могла да се постигне не чрез нарушаване на индивидуалните права на собственика – Stran Greek Refmeris and Stratis Andreadis v Greece, The Holy Monasteries v Greece. Непредсказуемостта и несъответствието при намесата на държавата са доказателство, че предприетите от държавата мерки са довели до непропорционална намеса в правото на собственост – Broniowski v. Poland, Beyerler v. Italy, Erkner and Hofauer v Austria.

4.3. Нормата на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД е противоконституционна, защото води до погасяване по давност с обратна сила на вземания, без каквато и да е насрещна облага за техните титуляри. Последицата от прилагането ѝ е равносилна на отчуждаване на вземанията, което обаче се извършва не за държавни или общински нужди, а в полза на частни лица (длъжниците-физически лица) и то без каквото и да е обезщетение. В уредените в § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД във връзка с чл.112 ЗЗД случаи въобще не се касае до злоупотреба с право, при което правата на кредиторите би могло да бъдат ограничени.

Вън от това, налице са и други законодателни възможности за решаване на въпроса с така наречения „вечен длъжник“ (изложен в мотивите на законопроекта за ЗДЗЗД като основание за внасяне на законопроекта), които справедливо балансират интереса на длъжниците-физически лица и техните кредитори – уреждане на производство по несъстоятелност и свързани с него производства (например производство по стабилизация), но без разумна причина тези възможности са пренебрегнати от законодателя.

Тази норма противоречи и на чл.1 от Протокол № 1 от КЗГГЧОС. Нито една от трите кумулативни предпоставки, които ЕСПЧ изисква, за да е допустима намесата на държавата в правото на ползване на притежанията, не е налице. Първо, намесата, която българската държава извършва чрез Закона за допълнение на ЗЗД, не е законна. Наистина разпоредбата на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД е включена в закон, който е обнародван в „Държавен вестник“. Принципът за законност обаче е нарушен, защото, както вече се посочи, липсва семантична яснота относно началния момент, в който започва с обратна да тече абсолютната давност. Вън от това, намесата на държавата е непредвидима – най-малкото, защото § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД с обратна сила заличава последиците от прекъсването на давността, на което вече беше отделено внимание. Преди обнародване на закона за допълнение на ЗЗД тези последици са били неизвестни на кредиторите, поради което и не е било възможно те да съобразят поведението си с тях. Държавната намеса е непредвидима, защот