"Искам да умра от смях": Ален Делон пред 19'

"Искам да умря от смях. Буквално. Като най-добрия ми приятел", разказа пред 19 минути по време на своя последен мастърклас в Кан на 19 май 2019 г. Ален Делон, когото загубихме днес, на 88 г. И разказа историята за смъртта на най-близкия си другар и съпродуцент.

Звъннал му, че отива на обяд със спонсор за четвъртия им филм, след като "новата вълна" погребва красавеца като "старо лице" на двадесет-и-няколко години, той отива на гурбет да прави кино в Холивуд, връща се с не особено голям успех, но с достатъчно пари да инвестира в нови филми, защото иначе никой не иска да го снима. Прави три и набира средства за четвърти. Приятелят му се свързва с богаташ, готов да вложи в продукцията.

Понеже не се обадил нито следобед, нито вечерта, Ален звъннал у тях следващата сутрин, а жената на приятеля казала: "Ами няма го". "Как, още?", питал актьорът. "Завинаги", съобщила съпругата и разказала историята. 

Богаташът се оказал вицаджия, двамата започнали да си разправят анекдоти, а единият така разсмял приятеля на Делон, че той получил разрив на сърцето. Ето така - съвсем буквално - умрял от смях.

На финала на историята Делон се насълзи и започна да бърше очите си. Заряза видимата грижа за удивително стройния си за неговите - тогава - 83 години алаброс, за грижливо подбраните уж небрежни дрехи, малко по-топли, отколкото би отивало на май в Кан - но и нещо нормално за възрастните хора.

Напомням ви онзи текст, написан от мен като очевидец с горещото чувство от личната среща с историческа личност, както съм го публикувал тогава:

Той влиза с грижливо подредена прическа, сако и панталон в различни нюанси на сивото, с бяла риза, под която издайнически се очертава коремче, когато стои и когато седи левият му крак стои напред, както на египетските фараони, а не за да покаже модните си кафеви кларкове. Отпива няколко глътки газирана Сан Пелегрино и започва разговора за живота си и своите 60 години кино със стотина журналисти и кинаджии от цял свят в зала Бунюел на фестивалния комплекс в Кан, а 19 минути е единственият представител на нашата древна, но бедна страна. Ален Делон, почти на 84, който искрено се просълзява на няколко пъти, докато говори яко жестикулирайки - първо при спомена за Ани Жирардо и техния феноменален дует в Роко и неговите братя - там, на върха на миланската катедрала, той пуска една от най-знаменитите сълзи в историята на киното....Народен артист!

"Дойдох за първи път в Кан през 1957 година. Току-що се бях върнал от служба в Сайгон. Доведе ме една дама и дори не знаех къде се намирам - светът на киното и на звездите беше абсолютно чужд за мен - един хлапак, който не знаеше какво търси от живота, освен жени. И жените ме направиха това, което съм. Запознах се с много хора тук и така се хванах с актьорството.

"НЕ МИ ИГРАЙ, ГЛЕДАЙ, ГОВОРИ И СЛУШАЙ - БЪДИ СЕБЕ СИ, ЖИВЕй", беше съветът, който получих преди за първи път да застана пред камерата точно преди 60 години и който ми остана за цял живот. Винаги така съм правил ролите си: никога не съм играл.

Никога не съм бил актьор. Актьори бяха Лино Вентура, Бърт Ланкастър. Като войник ги гледах и не можех да си представя, че съвсем скоро след това ще работя с тях.

КАМЕРАТА ЗА МЕН Е ЖЕНА, КОЯТО ГЛЕДАМ В ОЧИТЕ. Сигурно заради това ме избраха за първата ми роля - 1 от 150 кандидати. Ролята беше второстепенна, но ми откри света, а ме беше забелязал и Лукино Висконти, който ме взе за следващия филм - Роко и неговите братя. Той просто дойде и ми каза: "Ти си Роко".

Честно казано, с бедното детство в Банйол и армията след това, историите си приличат - моята и на героя. От Висконти запомних друго правило: "ПРЕД КАМЕРАТА ТРЯБВА ДА СЕ ЧУВСТВАШ КАТО У ДОМА СИ, ОСОБЕНО В КРЕВАТНИТЕ СЦЕНИ". Явно съм се представил добре, защото ме взе и в Гепардът още 2 години по-късно. Аз пък взех във филма моето куче, на което повторих двете правила, които бях научил за занаята и то игра като истински актьор.

За мене обаче онази 1963 г. беше срещата с Жан Габен, с когото направихме страхотни филми, като според мен най-добрият ни е Двама мъже в града. Това е много красив филм, нищо че ме гилотинират накрая.

Изобщо, казват, че умирам най-красиво в света.

За първи път изиграх смърт в Инсомния - първата моя продукция. Бях на 29. А вече продуцент. Това беше начинът да се почувствам бос - на сценариста, на режисьора, на актьорите и ми хареса. Имам 25 филма като продуцент от 1964 г. насам.

После имах проблем: НИКОЙ НЕ МЕ ИСКАШЕ В НОВАТА ВЪЛНА И АЗ ЗАМИНАХ ЗА АМЕРИКА ДА ПРАВЯ ФИЛМИ. СТАНАХА 3. ПОСЛЕ СИ ТРЪГНАХ, А МЕ ИСКАХА ДА ОСТАНА. ТРЪГНАХ, ЗАЩОТО МИ ЛИПСВАШЕ ФРАНЦИЯ - НАИСТИНА! ДА ЖИВЕЯ В АМЕРИКА НЕ Е МОЯТА ЧАША ЧАЙ, КАКТО СЕ КАЗВА НА АНГЛИЙСКИ.

Точно навреме дойде още една много важна за мен среща - с Жан Пиер Мелвил. Той ми показа сценария на Самурай и каза, че го е направил специално за мен и без мен филм просто няма да има. Стана първият от трите ни заедно, щяхме да имаме и четвърти - Арсен Льопен, ако не се беше случила една от най-смешните и от най-страшните истории, които знам. Жан Пиер отишъл на среща за обед в парижко бистро с продуцент. Онзи го разсмял и приятелят ми умрял на масата, докато се смеел. Какъв по-хубав начин човек да умре!  

После дойде Басейнът. Трябваше да спася Роми Шнайдер, която беше изгубила надежда и в кариерата, и в живота. Предлагаха ми най-различни партньорки: имаше една Анджи - БЕШЕ ЛЮБОВНИЦА НА ОНЯ АМЕРИКАНЕЦА, ПРЕЗИДЕНТА - КАК МУ БЕШЕ ИМЕТО....КЕНЕДИ. После ме виждаха с Моника Вити. Казах: "Роми или няма филм". Направихме го и беше истински триумф. Но по лични причини, за които се сещате, не мога да го гледам.

Дойдоха най-славните ми години и един от най-хубавите филми, които съм правил - Мосю Клайн. Взех американски комунист за режисьор и сценаристът ми беше комунист, а аз - голист, освен продуцент и главен герой. През 1976 г. дойдохме с него в Кан. И нищо....

Ето ме сега тук, да получавам награда за цялостно творчество, след която излъчват моя Мосю Клайн. И която толкова пъти отказвах. И ще ви кажа защо не я исках.

АЗ НЕ СЪМ АВТОР, АЗ СЪМ ПЪРВА ЦИГУЛКА НА ГОЛЕМИ РЕЖИСЬОРИ, ХОРА ЗА КОИТО ВИ РАЗКАЗВАМ. ТОЗИ ПЪТ РЕШИХ ДА ПРИЕМА НЕ ЗАРАДИ СЕБЕ СИ, А ЗАРАДИ ТЯХ, ЗА ДА ИМА ПАМЕТ ЗА ТЕЗИ ВЕЛИКИ ХОРА."

По- късно същата вечер Кан унизи Ален Делон, с когото фестивалът е имал сложни отношения през годините.

Сложи бенефиса му не в голямата зала, а във втората по ранг - Дебюси. Но го принуди да изкачи всичките стъпала с червения килим пред топ салона, където успоредно на 19 май 2019 г. от 19 часа беше прожекцията на филма Марадона. Да направи реклама на "колегите", на феста, да изкачи безбройните стъпала при всичките си години, после - едва ли не като крадец, да се измъкне и от фоайето на Люмиер и през това на първия етаж на Двореца на фестивалите и конгресите, да се вмъкне през страничния вход на Дебюси и да влезе, откъдето и публиката, пресичайки цялата зала. 

Какво беше предвидил обаче за всички нас, които присъствахме на бенефиса му?

Кръгла голяма значка, на която пише с големи букви STAR - звезда.

Още пазя - за късмет, поканата от онзи 19.05.19. Срещите с историята трябва да се съхраняват в паметта, следите от тях трябва да остават.

Защото, както казва Лили Иванова - не знам откъде го е чула: "Няма незаменими хора, но има неповторими".

Дано Господ да е чул Ален Делон и да му е позволил мечтаната смърт - да умре от смях!

Борис Ангелов