Хавиер Сиера се завръща с нов роман

Татко ни разказваше техните истории, когато се прибереше вкъщи. Правеше го, без да придава на това голямо значение, сякаш то беше естествена част от занаята му. Аз, разбира се, го слушах с отворена уста. А когато дойдеше Коледа и ни пуснеха във ваканция, бързах да тръгна с него на обиколката му из онези къщи. Тогава ставаше друго малко чудо: госпожа Емеренсиана, господин Матиас или семейство Перес ме канеха да седна край техните масички с мангала отдолу и за няколко минути разтваряха пред мен душата си, докато ми разказваха как са изглеждали коледните ясли и какви песни са се пеели за Рождество в тяхното детство. Спомняха си толкова популярните в Арагон истории за таласъми и вещици и дори за деня, в който свети Георги пробол с копието си змея, който бълвал огън наблизо. От тези далечни спомени се роди настоящата история. Знам какво изпитва човек, когато получи писмо с хубав разказ, и най-вече знам какво е да седнеш и да се заслушаш в думите на възрастна жена като Асумпта Рокамора от настоящата книга. Смесицата от двете усещания – и моето почти натрапчиво увлечение по епистоларния стил – се трупаше с десетилетия у мен, докато не излезе наяве в тази творба. Може би заради това написах „Посланието на Пандора“ толкова трескаво, когато SARS-CoV-2, причинителят на COVID-19, принуди голяма част от населението по целия свят да остане затворено вкъщи. Пандемията ме свари в средата на хиляда и един проекта, които изискваха пътувания и проверки, но ме накара да спра и да наблюдавам от балкона си ужаса, който се разиграваше около мен. Изведнъж изпитах остра нужда да получа някое дълго писание – като онези, които помнех, че баща ми разнасяше. Представях си как един ден вадя от пощенската кутия писмо, което ми обяснява какво се случва. Което ми описва защо и почти без предупреждение милиони хора от цял свят бяха диагностицирани с това зло; защо повече от 85 страни затвориха границите си; какво накара индустриалната и търговската дейност да забавят ритъм както никога досега в познатата ни история, а цели нации да задължат своите граждани да останат в домовете си седмици наред, докато новините за смъртните случаи и икономическите последици от „планетарния застой“ ни заливаха с лоши предзнаменования. Така и не получих такова писмо, разбира се. Затова реших сам да го напиша. Потърсих убежище в детството си – рая, който винаги те приютява в най-лошите моменти – и от него се роди тази книга...През следващите години ще трябва да осмислим внимателно всичко преживяно. Ще се нуждаем от творби, които да ни проправят пътя към едно космическо, широко скроено и изследователско мислене. Към такова разбирателство помежду ни, което да ни приобщи към природата и да ни накара да разберем, че в действителност разделение между земно и извънземно няма. Поставянето на граници и разделителни линии е твърде човешки навик, старомодна парадигма, която може би е крайно време да превъзмогнем. Светлината, вятърът, вирусите, любовта, музиката, изкуството, смъртта или литературата не зачитат въображаеми препятствия. Може би тази книга ще спомогне по някакъв начин за проправянето на път, който да ни отведе от сегашния ни антропоцентризъм към безграничен космоцентризъм. Това ще е в наша полза, ще загърбим прекаления земен провинциализъм, с който сме обременени, и всеки ден ще се удивляваме на нещо ново.