Стояна на 100: чудни истории за Духа и хоризонта

„Ще идват Стояна и Калата”!

Бях на 10 или 11 години, с нашите почивахме на вилата на Сатиричния театър на Балчик – някогашната резиденция на генерал – губернатора на Южна Добруджа по време на румънската им окупация – между двете световни войни миналия век, също на крайбрежието като Двореца недалеч.

И въпреки, че в „смяната” ни бяха и Никола Анастасов с неговата преди дни починала съпруга и първа българска попзвезда Мария Косева, на която и Емил Димитров, и Лили Иванова започват кариерите си като подгряващи звезди, и даже самата Невена Коканова, бях силно впечатлен, да не кажа притеснен, че ни идват точно Калоянчев и Мутафова.

Да, Анастасов и Коканова също бяха при соца във висшата категория „народни артисти”, но Калата и Стояна, както ги наричаха възрастните, стояха някак „по-" в моите очи тогава. Не питайте защо – по-тежки ми се струваха и нямам предвид само физически.

Пристигнаха двамата, настаниха се на красивата панорамна маса на края на каменната тераса на вилата, носеща името Вятър и вълни – румънска поетика. А ние – децата – помня, че бяхме с Иван Григоров – Младши със сигурност, може би и с Мимо на Весо Цанев, буквално „накацахме” около тях на белите столове от вито ковано желязо. Подпитваха на майтап кой, какво и защо, закачаха се, а ние бяхме бая притеснени.

В един момент Стояна отиде да плува в морето – скачаше се от буната точно срещу къщата, след като бяха затрупали собствения й плаж.

И така се потопи, че изглеждаше най-дребна точка на хоризонта. Сякаш е стигнала почти до Одеса или поне до Костанца и няма да може никога да се върне.

За разлика от мен, на когото винаги грижливо обясняваха как не е никак добре да се влиза навътре в морето, та бях бая притеснен за нея, възрастните не изпитваха стрес: „.О, остави я! Тя така плува отвъд хоризонта, говори си сама, пък по някое време се върне обратно на брега”.

Не можех да повярвам, че всичко това е възможно на тогавашните й 64 или 65 години – в моите детски очи те се струваха повече от днес навършваните нейни СТО. Особено пък в нейната форма, която изглеждаше телом далеч от спортната.

Тогава за първи път проумях насред тези атеистични времена, че има още нещо и то не е „вятър и вълни” работа. А си е истинско и се нарича Дух.

Върнах се към първия си спомен за Стояна на живо – как се качва на