НЕ! Da Massimo, където дори не знаят какво е талята

Претенциите са хубаво нещо, но реалността понякога е различна от тях. Конкретен пример с Da Massimo в нещото като бизнеспарк на Искърско шосе. Не се смейте! Наистина трябва да биете бая път, ако решите да посетите заведението, което си е сериозен разход на време, на пари – почнете от бензина и свършете със сметката, но най-вече на нерви.

 Да започнем от стигането:
Навигацията вкарва в лабиринт от халета, складове и малки офис-сгради, като се забива в средата на нищото между тях. А табела има една-единствена – къде да завиете вляво от булеварда, но не и сред лабиринта (а има къде и как да се поставят указателни знаци). Не разчитайте и на упътване по телефона: само може да ви обърка. Пишем го, защото пробвахме и трите варианта, а накрая се оправихме с питане. Но то е, защото обядвахме в ресторанта, та имаше работници около рампите на складовете, които да ни помогнат. Но за вечеря едва ли биха били налични и лутането няма да бъде приятно.
Да продължим с интериора:

Известна максима на ценителите като дългогодишния кореспондент в Италия и може би най-добрия познавач на нейната кухня, добри заведения и табиети  Румен Михайлов гласи, че хубавото италианско заведение трябва да притежава поне малко патина и поне малко прах. Е, няма такива неща в помещението от типа столова на бизнес-сграда. Даже и намек няма. Продължаваме с пълната липса на поне някакво докосване до италианското в какъвто и да било смисъл. Важно е да се отбележи, че стерилната обстановка – точно обратното на стила на Ботуша, се допълва и от неподходящи по дизайн на контекста, а и не особено удобни мебели. Едни лалета по масите вкарват малко цвят и красота в сивотата на шир-потребата с претенции, но са малка утеха.
Да кажем, че човек отива за храната, ако и цените в ресторанта да са над средните милански и доста над средните – примерно – наполетански или сицилиански. Но...
Да завършим с храната:

При такава една претенция, човек би очаквал да намери поне очакваните неща за хапване. Не нещо особено. В едно меню, което нито е кратко, но ясно по италиански, нито е изчерпателно, има разни работи, кой знае защо придружени от картинки – сякаш сте в евтино капанче в Поморие.

Доста не на място.
В хубав италиански ресторант, хем без претенции, в София като San Marco, въпреки че я няма в менюто, ще ви направят прекрасна талята и то на средни милански цени. Така се постъпва във всеки добър италиански ресторант навсякъде по света – опитвали сме това от Пекин до Буенос Айрес.

Тук на въпроса дали е възможно готвачът да направи талята, сервитьорката – макар и видимо жена с опит, освен с интелигентен вид зад очилата, задава контра-въпрос, вместо просто да предаде. Пита: „А какво е талята?”, При това с вид, сякаш срещу нея седи идиот, а не клиент, и сякаш се задава неудобен, направо неприличен личен въпрос, а не питане „по специалността”. Ако не нейната, поне на заведението. За претенциите му да не говорим.

После, за да стане още по-жалка ситуацията, допълва: „Да нямате предвид скалопини” – нещо, което очевидно е в менюто, има и