Как се печели спор и защо никога няма и не се търси справедливост?

наранено самочувствие и емоционалност. Още повече, той знае, че отстъплението понякога е най-краткият път към последващо надмощие – така са спечелени немалко велики битки в историята. А умните народи си знаят, че „силният не винаги побеждава”.

Важен лайфхак е как да разпознаете неуверения човек? Много е лесно:

Ако някой се държи по известното правило my way or highway, т.е. или е моето, или довиждане, той нито е силен, нито е смел, нито е толкова категоричен, колкото изглежда. Той има силен комплекс – за малоценност, за „обикновеност/посредственост” в ерата на култа към известността, или някаква друга потребност от компенсация.

Звучи елементарно, повърхностно, но всъщност е дълбинно:

Основният страх на комплексирания човек – и на комплексираните нации, между другото, е социалният неуспех. Казано по друг начин – липсата на признание. Лесен пример са великите спортни постижения на соцстраните преди падането на Желязната завеса: може да сме гладни, но сме по-силни. Чудесна витрина, зад която обаче се крият липси, и то далеч не само на стоки и услуги, но често и на нормалност, човечност, спокойствие – това, което с една дума наричаме увереност. Тези неща важат и на национално, и на личностно равнище.

Елементарната и лесно разгадаема маска на тоталитарните режими винаги е една и съща: привидната липса на конфликти. Шеговитият израз: Съветските болни – най-здравите болни, е точното изражение на казаното. На български нещо подобно е „може да сме селяни, ама сме каубои”. И двете показват несъгласие с действителността, което не е нормално, отричане вместо приемане, нужда от признание, а това пък е сигурен белег на жажда, нужда, нагон за компенсация.