Морфиномания, 3 жени, златна клетка с чер хайвер и хазарт: 135 г. Булгаков

„Всичко се оправя накрая. Така е построен светът” – любимият ми цитат от Михаил Булгаков, който днес би станал на 135 г. Наркозависим, стрелящ по жените си, описан като умрял от тиф, но някак оживял, гениален и световно признат писател, чиито най-важни книги не са публикувани приживе. Той е цар сам да усложни живота си, но съдбата винаги му помага. Дръзва да предизвиква самия мега сатрап на 20-и век Сталин на няколко пъти, без да бъде гръмнат. Прочетете тази невероятна истинска история, достойна за филм и за цял сериал.

Роден в Киев в преподавателско семейство, Михаил повече от родителите си харесва своите двама вуйчовци. Единият лекува патриарха, а другият прави луди пари. Точно на него и на себе си ще посвети своя професор Преображенски от Кучешко сърце, така че се записва да учи медицина.

Рано загубил баща си, Михаил няма намерение да слуша майка си за своите избори в живота. Според едни биографи само на 16, а според други – на 20 г., се жени за първата си любов Татяна Лаппа.

Тя го придружава навсякъде. С него е, когато е разпределен за „земски”, т.е. селски лекар. Болно дете – едно от 40 пациенти, които обслужва всеки ден, го заразява с дифтерит. За да се спаси, приема морфин, към който се пристрастява. Таня успява да го лекува така, че да постигне ремисия, въпреки че при пристъпите си дори стреля по нея със своя личен Браунинг и я гори. Все пак за дълги години се спасява от наркотика. Към който ще се върне обаче в последните си дни...

Таня е с красавеца дори на фронта, за който току-що завършилият лекар се записва като доброволец през Първата световна война през 1916 г.

Върнат обратно в навечерието на Октомврийската революция през 1917 г., той започва да работи в родния си град и сменя режим след режим – немци, гетмани, Петлюра, червените, деникинците. Това са белите. С тяхната армия той поема при отстъплението й към Кавказ. Където в чеченския вестник Грозний публикува и първата си статия – Грядущите перспективи, в която излага онова, което ще пише цял живот като в своето Кучешко сърце: „Не обичам пролетариата”.

Когато Бялата армия емигрира, той – за огромно свое съжаление, няма как да напусне с нея. Защото междувременно пациент го е заразил с тиф. Колегата му го отписва, като съобщава на неговата съпруга, че Михаил на практика е умрял. Нейната любов обаче някак го съживява.

Когато се събужда, Владикавказ, където последно се е озовал като живи мощи, вече е под червена съветска власт. Властта настоява да се регистрира и той скрива лекарската си диплома – не желае да помага на режима, който има отчайваща нужда от доктори.

Записва се като писател. Въпреки че има само една публикувана статия и дори не е журналист.

Той обаче решава хазартно, както ще изкара целия си живот, сам да избере „грядущите”, т.е. бъдещите си перспективи.

И поема към столицата на новата червена империя Москва. Озовавава се в пренаселения град без пари и с „кожена полушубка, която дори няма да описвам, понеже беше един гнусен парцал”.

Проблемът е, че няма Право на жителство – документ, който обрича на преследване и връщане още по-далече, отколкото е дошъл, всеки нечакан пришелец.

Неговият късмет обаче е, че една от сестрите му живее в столицата и дори има стая – една от 10-те, в комунална квартира. Където той се настанява с жена си, докато роднината му с мъжа си се пренася извън града.

Което превръща в негови врагове домоуправителя и свадливата съседка – него ще претвори в Кучешко сърце, а нея ще превърне в „Анушка, която разля олиото”, за да падне главата на вдъхновения И от самия автор редактор МИХАИЛ Берлиоз от Майстора и Маргарита.

На път е да остане без дом, но съдбата се намесва. По случайност си е намерил работа. Нали уж е писател, та е разпределен там, в нещото като литературен отдел на тогавашния Народен комитет по просветата. Пряка началничка му е недотам симпатична жена. Която обаче е женаТА на Ленин Надежда Крупская. Хазартаджията просто влиза при нея и иска лично „първият партиен и държавен ръководител” да му издаде заповед за московско жителство.

Шефката взема нещата в свои ръце – набързо му надрасква бележка за това, която подписва „Ульянова”. Дрипавият провинциалист, както го приемат комшиите, ги зашеметява по невъобразим начин с документа от най-високо.

Скоро, няма и 2 месеца по-късно, Булгаков ще се спаси от Крупская и отново съдбата ще му помогне. Михаил ще намери препитание във вестника на железничарите, където за месец срещу 200 рубли трябва да напише 8 фейлетона, които той създава за по-малко от ден.

През останалите дни пише първия си роман, който ще стане и неговата златна мина, но затова след малко.

В достата свободни часове има време, а вече има и пари – работническата заплата е почти тройно по-ниска от неговата, за да се забавлява.

На тържеството по случай завръщането в СССР на Алексей Толстой се запознава с „червения граф”. Който го взема на доста по-добре платена работа в своето издание Накануне за руската емиграция, която комунистите искат да приласкаят обратно в родината. Публикува и романа му.

Бялата гвардия става толкова популярна, че хитрягата Михаил я префасонира в пиеса по искане на руския еквивалент на нашия Народен, сиреч Академичен, театър – МХАТ. За да не остане по-назад, конкурентната трупа Вахтангов му възлага да създаде и друга пиеса.

Доходите на Булгаков рязко скачат. При работническа заплата от 75 рубли, той взема от всеки театър по 1000 рубли, а при поставянето на негова пиеса – още по 5000 рубли, т.е. общо 12 000 рубли месечно. При кило месо за 35-50 копейки, т.е. 2-3 кг за 1 рубла.

Сметнете си го като равностойност към днешните цени. Направо холивудски хонорари!

Булгаков обаче не ги харчи за свинско. Точно е изоставил първата си жена и е намерил втората.

На парти среща току-що завърналата се от Париж красавица и скандална като първата дама, подкарала кола в Москва - Любов Белозерская, актриса и певица.

Тя привлича вниманието му, като прави за смях жълтите обувки, с които се е появил на тържеството. Той й отвръща, че като разбере колко пари е дал за тях, ще изпита по-голямо уважение към него. „Толкова гениален и толкова обидчив”, веднага му лепва етикет тя.

Двамата хазартаджии се надушват и се влюбват от първа реплика.

Парите се леят към двойката, която пазарува кожени палта и диаманти и пилее за черен хайвер, шампанско и комар. Булгаков взема между 50 и 80 рубли за всяко изпълнение на пиесите му на сцената, а те се играят на практика всяка вечер при огромен интерес. Защо има такъв интерес ли? Червените няма как да знаят като Михаил от първо лице, не по легенди, какво е било в лагера на Белите. Преглъщат даже изпълнението на Боже, царя ни пази, което виждат на сцената.

Сред феновете му е самият вожд Сталин, наричащ всичко това „антисъветска шега”. Мрачният червен император дълго време преглъща дори негативните критики в пресата за всичко, написано от Булгаков, както и призивите вождът да се саморазправи с „белия провокатор”.

В характерния си стил обаче, хем го харесва и го толерира, хем го и удря.

Праща му обиск през есента на 1926 г., за да го върне на земята след 3 години шеметен финансов и всякакъв успех. В дома на писателя, по сигнал на завистници, са пратени службите, които конфискуват ръкописа на Кучешко сърце и неговите дневници, които той се опитва да изгори.

И добре, че го правят. Защото Булгаков не прави копия, а чекистите – да.

Така те сами сбъдват пророческите думи на писателя: „Ръкописите не горят”.

Години по-късно архивите са върнати на семейството по настояване пред Сталин на самия колега на Булгаков – Максим Горки.

Разстрелът се разминава на писателя, защото едва 4 месеца по-късно излиза законовият текст, според който осъждат за антисъветски послания като пряко записаната в Кучешко сърце реплика на професора – прототип на автора и неговия вуйчо: „Аз не обичам пролетариата”. Истинска „ерес” при соца.

Сталин го наказва не с разстрел, както по-малко харесваните от него. Просто пиесите на Булгаков са свалени от афишите. Забранено е да се публикува каквото и да било, което е писал или смята да публикува. И така 3 и половина години.

Секват и огромните пари към Булгаков. А луксозната му съпруга не може да приеме, че оказали се без пари, трябва да разпродават нейните диаманти и кожени палта.

Тя го напуска.

Не се трогва дори от факта, че й посвещава своя роман Бяг, който десетилетия по-късно ще се превърне в едноименен класически филм.

На Булгаков, останал без пари, без любов и без най-важното: възможността да споделя написаното от неговия гений, не му остава нищо друго, освен да постъпи дръзко и много хазартно.

За пореден път предизвиква самия Сталин, с когото никой друг в най-голямата страна в света за всички времена не смее да си прави подобни експерименти.

Той му пише писмо, в което общо взето казва: или ми дайте работа, или ме пуснете да емигрирам, или ще се самоубия!

И съдбата отново, за кой ли път, подава ръка на Булгаков по стряскащ начин.

На 14 април 1930 г. се самоубива Владимир Маяковски – поет със световна слава.

Сталин не може да си позволи и Булгаков да го последва, защото ще бъде презрян международно и ще се види слаб на другите лидери на планетата.

Още повече, той знае колко талантлив е все още живият писател, колко е отчаян и как ще направи купища поразии с публикуациите си. Веднага ще му дадат Нобелова награда и ще го направят мъченик на режима. Вождът не може да си позволи това.

Още на следващия ден той лично звъни на Булгаков. Краткият разговор започва с предизвикателство на вожда и любезен отговор на писателя. Който на базата на този нелек за него епизод ще напише другата си култова литературна фраза:

„Никога нищо не искайте, особено от по-силните от вас. Сами ще предложат и всичко сами ще дадат”!  

Булгаков получава просторен апартамент в самото сърце на Москва, както и щат в най-престижния театър МХАТ, макар и като режисьор, какъвто никога не е бил.

Само на 39 г. той е пенсиониран, но още не го знае.

Написал е пиеса, която предава в театъра. Там я репетират цели 4 години. Премиерата е единственото й представление.

Хазартният тип, макар и уморен, решава наново да предизвика системата.

Обръща се писмено към директора на националната опера – прочутия Большой театр, да го назначи.

„Като тенор ли”, шегува се в отговор директорът с писателя, който „работи” като режисьор.

Но все пак пита вожда как е най-добре да постъпи. И скоро Булгаков наистина е назначен в първата оперна и балетна трупа. Но не като тенор. А като либретист.

Разбира се, не пише либрето на опера, но към него все пак има уважително отношение плюс повече от утроена спрямо МХАТ-ската заплата – 1000 рубли.

А точно това са годините на големия терор, когато и за нищо хората са разстрелвани, особено интелектуалците.

Утехата на Булгаков е неговата трета жена. Сбъдва се пророчеството на неговия покровител – „червения граф” Алейксей Толстой – също човек на живота, който веднъж му казва:

„За да станеш истински писател, ти трябват поне 3 брака”!

Бракът на Булгаков с Елена Шиловская го вдъхновява за любовната история, която ще го направи, макар и не приживе световен класик – Майстора и Маргарита.

Двамата се запознават на тържество за руския зимен празник Масленица в т.нар. Дом на ергена, макар и тя , и той всъщност да са заети.

Отново поводът за свалката, както е станало при зазпознанството с втората съпруга, е стилен. Този път не са неговите обувки. Развързва се панделка на роклята й и тя го моли, вероятно съвсем нарочно, да я завърже. Когато я докосва, той решава никога повече да не се разделят.

Булгаков умира в ръцете й месеци, след като завършва романа на живота си Майстора и Маргарита, който приключва през 1939 г. А едва през 1966 г. става възможно да бъде публикуван.

Прави го смелчагата – фронтовак Константин Симонов, който се е посветил на издирването на изгубените културни диаманти на СССР. Само още 1 пример: вдъхва нов живот на кинокариерата на друга опака украинка – Людмила Гурченко, за да се превърне в кинозвезда №1 в цялата 75-годишна история на червената империя.

Но по-важното – Симонов публикува в своето списание Москва великия роман на Булгаков. Нещо, което изглежда немислимо да се отпечата в онова стоманено време, както знае всеки, който го е чел.

Защото е най-голямата присъда не само срещу соца, не само срещу тоталитаризма въобще, но и срещу още куп неща, които ни пленяват и днес.

„Всичко се оправя накрая. Така е построен светът”!

Борис Ангелов