Тежка политика и мила романтика на Берлинале

   Павлина Желева
    специално за „19 минути“

    Както бе предизвестено, провеждащият се в момента 73-ти международен фестивал на световното кино Берлинале стартира с прочувствено видео обръщение на президента на Украйна Володимир Зеленски, който повтори убедеността си, че „киното може да вдъхновява хората и да ги насърчава да променят света“. Култовият актьор и режисьор Шон Пен, който заедно с Арон Кауфман засне в Киев документалния филм „Суперсила“ (Superpower) допълни, че „украинците демонстрират изключителна солидарност, която би трябвало да е вдъхновяващ пример за всички“. От своя страна, живеещата в изгнание (във Франция) актриса Голшифтех Фарахани, член на международното жури на фестивала, заяви, че „в момента иранският народ се нуждае от подкрепата на мощни държави, които да застанат на негова страна“.  Така, Берлинале с пълна сила се върна към любимото си състояние на морален коректив на световни несправедливости, каквито днес са концентрирани в Украйна и Иран.    

На този фон някак лековато прозвуча филмът на откриването „Тя дойде при мен“ (She Came to Me) на сценаристката, режисьорка и писателка Ребека Милър и дъщеря на световно известния драматург Артър Милър, лансиран в Берлин като романтична комедия. Изцяло заснет в Ню Йорк през 2022 година филмът уж се цели в невротизма на внезапно загубилия творческото си вдъхновение оперен композитор Стийвън (Питър Динклидж) и бившата му психо терапевтка и настояща партньорка Патриша (Ан Хатауей).

В захаросания пасианс на лесните за разгадаване персонажи се забъркват и чистачката на семейството (от Полша), чиято синеока, но непълнолетна дъщеря е до забрава влюбена в сина на Патриша от предишна нейна връзка, който пък е мулат. Благодарение на любимото си куче Стийвън се натъква на единствената си истинска муза Катрина (Мариса Томей), капитан на влекач със силен характер и нежна душа. Сравненията с темите на Уди Алън, които някои се опитаха да открият, се оказаха силно преувеличени.

Независимо от страхотното присъствие на винаги талантливия Питър Динклидж и лудата енергия на Мариса Томей филмът някак самодоволно се носи по вълните на политкоректността, а предварително изчислената драматургия „по квоти“ навява скука. В този смисъл, силните думи на Зеленски и на останалите участници в суровите драми на живия живот не успяха да се срещнат на необходимото ниво с нещо повече от излъскан полуфабрикат.    
  

  В своя немски вариант любовното привличане между 19-годишна мечтателна жена и суров, но харизматичен мъж на средна възраст в „Един ден ще си кажем всичко“ (Someday We’ll Tell Each Other Everything) на немско-френско-иранската режисьорка Емили Атеф е наистина заредено с експлозивна ярост. Великолепните актьори Мерлене Буров и Феликс Крамер са на дъното на собствената си безподобна, емоционална яма, случваща се през 1990. В онзи момент хората от бившата ГДР току-що са осъзнали, че вече са непотребни на историята, но все още не са станали необходими на настоящето…   

Заради финеса при изграждането на епохата, но най-вече заради дръзката интерпретация на магнетичното привличане между двама души като нежност и изтезание едновременно, Емили Атеф заслужава отличен шест (през 2018 точно тя зарадва публиката с невероятния си филмов портрет на Роми Шнайдер в “3 дни в Киберон“).   

Оцеляването на добротата“ (The Survival of Kindness) на родения в Нидерландия австралийски режисьор Ролф де Хеер е единственият филм за сега, който успява да се пребори за симпатиите на публиката. Напълно искрено зрителите симпатизират на самотното и (много) тъжно пътешествие на една Чернокожа жена из дистопичната разруха на свят, завладян от хора с противогази. Разположена между поезията и отчаянието, поредната притча за възможния край на човечеството респектира със самоотверженото изпълнение на непрофесионалната актриса Муажеми Хюсеин, чиято героиня сама избира да се завърне в клетката на собствената си обреченост.