Васил Левски (Дяконът) с ново издание

„ Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба. Човек, който захваща от а, б, против когото е всичко – такава смелост, такава вяра в бъдещето! “, пише Захарий Стоянов (1850 – 1889) в предговора на своята книга „Васил Левски (Дяконът)“ .

Публикувана за първи път десетилетие след обесването на Апостола на свободата (1837 – 1873 ), тя остава в историята като неговото първо животоописание и като първия опит за биография у нас въобще . Очеркът на Захарий Стоянов е безценен източник, който стои в естествената основа на всяко изследване на личността и делото на безсмъртния ни национален герой. Именно това е и причината издателство „Кръг“ да включи творбата в каталога си. Новото издание излиза на 15 февруари – броени дни преди 150-годишнината от смъртта на Левски . Дизайнът е на Капка Кънева, като в него са използвани архивни документи и елементи от оформлението на първото издание от 1883 г.  Кратка и автентична, книгата „Васил Левски (Дяконът)“ носи на българските читатели гордост от делата на тази най-светла личност в родната история и от богатството на езика ни – в изданието е включен речник на красиви думи, вече излезли от употреба.

Захарий Стоянов, който е съвременник на Левски, участник в освободителните борби и хроникьор на Априлското въстание, е изпълнил разказа си с любопитни факти и случки, но и с немалко въздействащи размишления като това: „Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа…“.  Макар да се е стремил да не идеализира Дякона, в епилога на книгата авторът подчертава: „Ч итателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места по две-три думи – мои съждения и заключения. Не е да не признавам вредата на тая необективност, но що да се чини? Просто смъртни сме “.

Пример за подобна лична оценка в книгата е казаното от Апостола пред бай Иван Арабаджията от село Цароцово, че който ни освободи , той ще ни зароби . Според историците в тези думи четем мнението на Захарий Стоянов, който сам определя себе си не като русофоб, аз като тиранофоб .  Но днес, 140 години след написването на биографията, заключенията на Захарий Стоянов за българската действителност и народопсихология продължават да звучат стряскащо актуални, пречупени през думите на Апостола на свободата малко преди обесването му на 18 февруари 1873 г.: „ Аз съм Васил Левски, мене казват Дяконът. Не съм хайдутин, както ме вие наричате, но човек като всичките ваши раи, с тая само разлика, че обичам народа си, което не е грях за никого… П ринудиха ме да тръгна измежду народа, за да му отворя очите пред пропастта, която отдавна зее вече. Правителството, наместо да ме подпомогне, захвана да ме преследва като разбойник и хайдутин. Оттам гонен, оттук преследван, малко по малко взеха ме на очи, станах човек, опасен за всекиго, когато всъщност аз не правя никому зло, а само поисках да свестя народа си, докато не са го купили хитрите европейци… “.