Ужасяващи промени в наказателния процес

Човек в България вече може да бъде осъден на база СРС-та, законно или не използвани, и на анонимни свидетели - т.е. на изфабрикувани обвинения. При това може да не му се осигури адвокат. Ето на този откровен фашизъм сме подложени след приетите от парламента с най-малко юристи в историята, при това без никакво обсъждане, особено обществено, и баш преди ваканцията промени в НПК. Такъв административен произвол е в тотален разрез с всякакви европейски ценности, с нормалните възприятия за свобода и граждански права и гарантира разправа с хората в стила на Ердоган. Особено на фона на безкнотролното подслушвае на журналисти, политици, бизнесмени, за което свидетелства от първа ръка шефът на бюрото за контрол на СРС-тата Бойко Рашков преди ден. Дневник и ДеФакто публикуваха остра позиция на бившата шефка на Висшия адвокатски съвет Емилия Недева по този въпрос, който основните медии странно защо пропускат да коментират:

"Поредното изменение на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), популистки представено като панацея за бърз и ефективен наказателен процес, вече е факт. Истината за него обаче е съвсем различна от обявените в мотивите към законопроекта цели. Съзнателно поддържана в обществото илюзия е, че приетите през юли изменения в НПК ще ускорят наказателното правосъдие. Огромната част от нововъведенията ограничава правата на страните в наказателния процес и развързва ръцете на прокуратурата да нарушава процесуалния закон.
Всъщност всички изменения на НПК от 2010 година насам бяха направени с декларираната цел да се ускори наказателното правосъдие и да отпадне ненужният формализъм в него. Началото сложи мантрата, че процедурните правила пречат за наказване на виновните, защото са направени от адвокати, които обслужват обвиняемите лица. През 2010 година започнаха прокурорските изменения в НПК, които не направиха процеса по-бърз, но със сигурност го направиха по-несправедлив. Чрез предложени от обвинението промени отпадна забраната присъдата да се основава единствено на използвани специални разузнавателни средства (СРС) и разпити на анонимни свидетели, пренебрегна се свободата в избора на защитник, като се въведоха т. нар. „резервни защитници“, участващи в процеса пряко волята на обвиняемите, сложни дела се възложиха на разследващи полицаи, които нямаха нужната подготовка, а квалифицираните следователи останаха почти без работа.

Оттогава датират и
най-големите безобразия в искането, разрешаването и експлоатацията на СРС
Но законодателните щения на прокуратурата не спряха дотук.
Само през 2015 година НПК бе променян 7 пъти, а през 2016 – 5 пъти. НПК вече не е кодекс в истинския смисъл на това понятие – той се превърна в юридически неиздържан сбор от норми, в който измененията се пришиват като кръпки и през тях прозират тежки правно-технически пороци. Най-радикалните промени на кодекса, които драстично противоречат на принципите на правовата държава, се направиха именно сега, от настоящото Народно събрание, което разполага с рекордно малък брой юристи, а известните с експертни познания сред тях са единици.
Ето част от проблемите, пред които ще се изправят участниците в наказателните процеси в бъдеще.
1.Скъсяват се сроковете, в които гражданите могат да упражнят свои права, а се удължават сроковете, в които ще се води досъдебното производство. Прокурорът ще може да удължава двумесечния срок за завършване на досъдебното производство до 4 месеца.
Ако този срок се окаже недостатъчен, ръководителят на съответната прокуратура може да го удължава многократно с по 2 месеца – до изтичането на абсолютната давност. Предоставя се
отлична възможност на прокуратурата да манипулира процеса
по осъществяване на правосъдието. Например – прокуратурата желае да отстрани неудобен магистрат. Според приетите също толкова спорни изменения в Закона за съдебната власт обвиняемият магистрат се отстранява от длъжност. Наказателното производство ще се удължава от прокурора дотогава, докато отстраняването на магистрата е удобно на прокуратурата. А въпросният магистрат ще остане с „висящо“ наказателно дело до изтичане на давността.
Правомощието на прокурора да удължава безкрайно всяко „висящо“ следствие или дознание е мощно оръжие за въздействие срещу неудобни лица – не само съдии, прокурори и следователи, но и политици, бизнесмени, общественици, журналисти, „обикновени“ граждани. Те всички са хора, някои от тях са конформисти или лесно податливи на въздействие.
„Висящото“ разследване създава послушни магистрати,
удобни журналисти, опитомено гражданско общество.
Така се присвоява и чужд бизнес 
Чрез натиск, чрез психически тормоз, докато човекът рухне и се предаде. Никой досега не е направил статистика колко са обвиняемите и пострадалите, починали в хода на нескончаемите наказателни производства, колко членове на техните семейства са посегнали на живота си в пристъп на отчаяние.
2.Безкрайните възможности за удължаване на разследването имат и друго измерение. С измененията се премахна забраната да има „вечни обвиняеми“. Досега всеки гражданин, който е бил обвиняем в продължение на повече от две години за тежко престъпление или една година в останалите случаи, можеше да поиска делото му да бъде разгледано от съда. Когато прокуратурата не се съобразяваше с указаните от съда срокове, делото бе прекратявано. Тези случаи бяха редки, но дисциплинираха прокуратурата и гарантираха разглеждането на делото в разумен срок. Вместо тази гаранция срещу злоупотреба с правата на обвиняемите, сега се въведе т.нар. процедура по „ускоряване на досъдебното и съдебното производство“, според която недоволният от бавното правосъдие може да подаде жалба до съда.
Това е една беззъба конструкция,
лишена от всякакви гаранции за ефективност 
Обстоятелството, че съдът ще констатира бавност на разследването, с нищо не задължава прокуратурата.
Тази процедура е особено неприложима в съдебната фаза на процеса, когато гражданите очакват справедливост от съда, от който се оплакват. Сега такава възможност съществува в гражданския процес и се знае, че страните се притесняват да я използват, защото се опасяват, че крайният съдебен акт би бил наказание за това, че са се осмелили да протестират против бавността. Законодателят не се е съобразил с практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), подчертана и в пилотното дело Димитров и Хамънов против България. ЕСПЧ приема, че е необходимо не само да се отстрани допуснатата забава в разглеждане на делото, но и да се предоставят съответни компенсации.
Например съдът в Полша при констатирана забава има право да предостави компенсация на пострадалия за забавянето, а в Румъния има право да определи и краен срок за приключване на разследването или за постановяване на присъда. Нищо подобно не е предвидено в правомощията на съда у нас, разглеждащ жалбата за бавност.
3.Най-сериозното посегателство срещу процесуалните права на гражданите в наказателния процес, независимо дали те са пострадали или обвиняеми, е въвеждането на т.нар. „разпоредително заседание“. В това първо и единствено заседание ще трябва да се изчерпят всички възражения за нарушени права в досъдебното производство.
В бъдеще – при разглеждане на делото по същество, а дори и пред касационната инстанция, няма да могат да бъдат повдигани въпроси за нарушени права на досъдебното производство – например незаконно използване на СРС, отсъствие на защитник при провеждането на определени процесуални действия, пороци при претърсване на помещения и изземване на вещи и др. Интересното е, че
за това доста сложно по съдържание и фатално по последици заседание
не се предвижда задължителна адвокатска защита
В масовия случай гражданите ще се явяват без защитници и ще провалят интересите си. Разпоредителното заседание е замислено изцяло в полза на прокуратурата, за да не ѝ се връщат делата на един по-късен етап от разглеждането им. А такова връщане е закономерна последица от некачествена работа в досъдебната фаза. Доказателство за това е докладът на Инспектората към ВСС за резултатите от тематична проверка в окръжните и апелативни съдилища относно връщането на делата на прокуратурата, обявен на 20 юни 2017 г. Инспекторите не са открили нито един случай, при който второинстанционните съдилища да са върнали дела на прокуратурата неоснователно.
Това означава, че при връщането на делата съдиите обективно са установили особено съществени нарушения на процесуалния закон, без да проявяват формализъм или рестриктивно отношение към обвинението.
Вместо да подобри качеството на разследване,
прокуратурата постигна да се забрани на съда да ѝ връща дела
Учудващо е обаче съгласието на представителите на съда в работната група по законопроекта.
Съдиите се съгласиха съдилищата да отстъпят от конституционно вменената им защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица. Върховният касационен съд (ВКС) дерогира конституционното си задължение за върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Този надзор не може да се осъществява единствено чрез тълкувателни решения – той изисква еднаквото и точно прилагане на закона по всяко конкретно дело, в което се решава човешка съдба.
И така, след продължило до безкрайност досъдебно производство, гражданите сами или чрез своите адвокати ще имат възможност в рамките на седем дни от получаване на призовката за това разпоредително заседание или максимум в предвидения до насрочването двумесечен срок, да прочетат, анализират и да изложат аргументи за всички процесуални нарушения, които са допуснали разследващите органи и прокуратурата в хода на дългогодишното наказателно производство, събрало материали може би в стотици томове.
Ако гражданите не се ориентират в правната материя, не ангажират адвокат или адвокатът им не е забелязал допуснатите пороци, ще разчитат единствено на първоинстанционния съд – да открие всички тежки закононарушения и да върне делото на прокуратурата. Актът на първоинстанционния съд е обжалваем пред втората инстанция, която обаче го разглежда в закрито заседание, без да изслушва страните и адвокатите им. Така въпросът с допуснатите процесуални нарушения се решава окончателно до степен, че дори ВКС е обвързан с преценката на долустоящите съдилища. Възможността за съдебна грешка и несправедлива присъда в тези случаи е огромна.
4.Създаде се за първи път възможност при оправдателна присъда гражданинът да бъде осъден на глоба по административен ред, ако съдът приеме, че е осъществил не престъпление, а административно нарушение. Възможността за такова осъждане се предвижда и в правомощията на касационния съд. Така за първи път може да бъде наложена значителна имуществена санкция само от една единствена – първа и последна съдебна инстанция, без право на обжалване. Такъв подход е в разрез с ЕКПЧ, предвиждаща задължително право на обжалване в наказателното производство, каквото безспорно е и административно-наказателното. Дори когато едни и същи факти са включени и в състава на престъплението, и в състава на административното нарушение (което е недостатък на закона!), предпоставките за налагане на наказание по Наказателния кодекс и по съответния административен закон се различават.
Излиза, че
по всяко наказателно дело гражданинът трябва да се защитава по подразбиране както срещу обвинението, така и срещу всички евентуални административни нарушения
към които гравитират фактите по обвинителния акт. Това е абсурдно и вменява недопустима тежест на гражданите. То е непропорционално, тъй като за прокуратурата дори не съществува задължение да посочи алтернативно в обвинението дали са нарушени административни норми и кои. Съдът ще си намери административно нарушение, по което да наложи глоба измежду хилядите административни норми, а за гражданите ще остане само надеждата да отгатнат предварително кое е то, за да осъществят защита и срещу него.
5.Промяната в подсъдността на Специализирания наказателен съд вече беше много широко коментирана. Основен принцип в правото е, че специализиран съд се създава според специфичността на материята, а не според субектите. Сами по себе си субектите не изискват никаква специализация.
Недопустимо е да се създава съд за лица –
това го превръща в извънреден съд, особено след като се скъсяват и сроковете за насрочване на делата. Съчетанието на специална процедура със специалното качество на подсъдимите категорично сочи на противоконституционност. Според Решение № 10 на Конституционния съд от 2011 година „критерият за определяне на компетентността на специализирания наказателен съд е предметът на делото, а не качеството на извършителя на престъплението“. Затова въвеждането на елемента „служебно положение“ или длъжност води до неравнопоставеност и създава подозрение в насочване на юрисдикцията на съда само против определена категория лица, а не за конкретни престъпления.
Качеството на едно лице на заемащо отговорно служебно положение се отчита в конкретния престъпен състав, а не в органа или процедурата, по която се разглеждат делата. По-тежката наказуемост за някои престъпления, извършени от длъжностни лица, се регулира от материалното право, тя се урежда в Наказателния кодекс, а не в процесуалния.
Когато през 2010 година за първи път започна да се обсъжда с какви дела да се занимава Специализираният наказателен съд (СпНС), вносителите на подобен текст се мотивираха, че и без това има такъв специализиран съд и той е Софийският градски съд. И тогава, и сега остава неясно, след като има такъв специализиран съд, който разглежда дела против министри, магистрати и лица с имунитет, защо трябва да се ликвидира неговата дългогодишна специализация и да се прехвърли подсъдността в СпНС, който се оказва недотам квалифициран. Проверката на делата на СпНС, извършена от ВКС, показа, че този съд има съществени проблеми с точното приложение на закона.
Доводите на ВКС бяха изслушани от Комисията по правни въпроси на Народното събрание, но народните представители просто ги игнорираха. Несъмнено в СпНС не се търси нито специализация, нито висока квалификация. Налага се впечатлението, че целта е да се намери удобен за обвинението съд, върху който чрез кадрови подбор или чрез администриране да се окаже въздействие при решаване на делата. И това въздействие далеч не цели само борба с корупцията по високите етажи на властта – то включва и чадър над клиентелата, приближена до определени властови среди.
Затова гражданите ще срещат еднакви трудности при получаване на съдебна справедливост и когато са обвиняеми в престъпление, и когато са пострадали от престъпление. Показателно е, че както през 2010 г., когато аналогично предложение бе отхвърлено от Народното събрание, така и сега – през 2017 г., парламентът е доминиран от една и съща политическа сила, но в двата случая тя взе коренно противоположни решения. Това подсказва, че решаващи са не юридическите, а политическите аргументи. Старо правило е обаче, че когато в наказателното право е водеща политиката, а не законът, правосъдието се превръща в произвол.
Беше абсолютно необходимо да се изясни в общественото пространство
кой е инициаторът и двигателят на тези норми,
създадени в отстъпление от принципите на справедливия съдебен процес
Формално проектът принадлежи на Министерството на правосъдието при предходното правителство, но първоначално той бе насочен към наистина необходими промени относно процедурите по преюдициално запитване и мерки по преодоляване на паралелни наказателни производства в две отделни страни-членки на ЕС.
Представители на адвокатурата бяха включени на един по-късен етап от работата по проекта и от самото начало категорично изразиха несъгласието си с посегателството върху процедурните норми, гарантиращи справедливостта в наказателното производство.
Затова е
крайно време истинските автори на законите
да не остават анонимни
Министерският съвет се крие зад Министерството на правосъдието, то вписва в мотивите, че проектът е работен с участието на съдии, прокурори и адвокати – така се придава представителност на закона, каквато той не притежава. Нито дума за възраженията на адвокатурата, нито дума за липсата на съгласие по основни нормативни разпоредби, нито дума, че няма стенограми, няма правила, няма регламент. Крайният текст е въпрос на договаряне извън работните групи между неизвестни (предполагаеми!!!) лица, които не носят никаква отговорност за вредата от нормотворчеството".