А ако след карантината стане още по-страшно?: Георги Господинов

 Източник: dw.com

Дали в тишината на големите градове вече не се готвят утрешните бунтове на отчаянието, на безработицата, глада, инфлацията? Дали тези дни не се ражда един нов корона-пролетариат? Георги Господинов разказва:

Първият проблем с карантината е, че не можеш да свикнеш. Вторият, че изведнъж започваш да свикваш. Но има и трети проблем: какво правим, когато открехнем вратата и установим, че светът е станал по-страшен от затвора на стаята?

"Глад за лица"

Да започнем с първия, с трудното свикване днес. В тези дни изпитвам особен дефицит, който за себе си съм формулирал като „глад за лица". Не ми е за първи път. По време на казармата бях граничар, забит някъде на българо-гръцката граница с още 15 войника, в ничията земя на нищото. Всяка поява на друг човек в този участък е инцидент, враже тяло, престъпило границата. Дълги седмици и месеци изолация, знаехме всичко един за друг, бяхме започнали да си омръзваме до смърт. Веднъж месечно имаш ден отпуск. Ставах рано сутринта и хващах пътя до най-близкото миниатюрно градче, с един площад, едно кафене и една кръчма. Сядах в кафенето и гледах лица на хора. Лица на цивилни хора, както им викахме тогава. Просто гледах. Имах нужда от лица.

Сега като че ли с всички налични медии, през Скайп и Вайбър, лицата са ни осигурени. Но не е същото. Гледат ми се и ми се говори с истински лица, с триизмерни хора, които можеш да пипнеш и прегърнеш.

Ами ако всичко свърши, а ние вече сме се отучили да говорим и прегръщаме триизмерни хора, от плът и кръв? Представете си такава сцена. Вървиш по улицата, карантината е свършила, все още интуитивно заобикаляш хората, леко се дистанцираш и внезапно срещу теб върви приятел, когото не си виждал от месеци. Приближавате и не знаеш