„Дете на София”: Йорданка Христова разказва за дъха и духа на града в своята лична история Изповед

„Тя е дете на София”, описва Йорданка Христова виден критик през 1972 г. Рецензията му е финал на първото томче от личната история на певицата, която самата Йори разказва в премиерната си книга Изповед.

На 81 от броени дни, тя връща лентата първо към следвоенна София с бедната, но супер сплотена и богата на дух махала на бежанци от Македония от предишните конфликти. Махала, изокавала малко по-големите от нея на възраст гении – от сина на съдържателите на малка книжарница, превърнал се в „неокласик” по определението на авторката Станко Стратиев, през братовчед й Гунди и съученика на сестра й Якимов. Който, вече в по-късни години, когато дъщеря му донесла вкъщи плоча на Лили Иванова, я строшил и заявил: „В тази къща се слуша Йорданка Христова”.

Разказва за хубавата черква, където всички ходят по Великден, въпреки соца, докато всяка друга неделя основното забавление е мачът на махалата.

Лентата превърта в 60-те към зората на българския шоубизнес, когато сестра й е неин импресарио, а съпругата на Емил Димитров – Мариета, на приятеля й за цял живот. Разказва за Жобим и Жилберту, които слушат, за Ив Монтан, когото аплодират в зала България, за Пол Анка и другите им идоли, за италианските певци, на които подражават на старта на кариерите си нейният първи и вторият випуск н т.нар. естраден отдел на консерваторията. За заведенията, където излизат. За града и неговия дух, който се променя през годините не само с модите, но и със съзряването. За първите посещения с концерти в чужбина. За легендарните артисти, с които заедно ще огряват екрана от първите стъпки на телевизията с едничко студио – стаичка в тв кулата.  

Изповед се чете на един дъх. Пълна е с добри думи, с добро настроение. Точно като книга, писана от жена, представена по следния начин в рецензията от в.Народна култура от 1972 г, с която започнахме:

”...тя може да има сто различни лица. У Йорданка има нещо от дръзката усмивка на децата от предградията на големия град, има нещо от походката на парижкия „клошар” – нещо „момчешко”, което е далеч от изнежеността на „мамините рожби”...във всичките лица на Йорданка се оглежда един образ, който дава общото и привлекателното за нас – съвременният град.

Тя е една типично градска певица. Тя е дете на София и носи в своите песни дъха на този град...с всичките му хубави и лоши черти”.

Струва си да се прочете, защото си струва да се почувства цялата обич, която струи от тази Изповед.

Борис Ангелов