Доган: Всички се надяваме за пълен мандат на Борисов

Като прелиствам различни страници с анализи и лични спомени на участници в Прехода за сетен път се убеждавам, че ретроспективното изместване е проклятието и достойнството на историята, когато е третирана с „лично участие” и от близка дистанция. Оказва се, че в някои случаи да пишеш История е равносилно, дори по-значимо, от това да правиш История.

Темата за Прехода като че ли е на път да се превърне в „историческа реалност” и формално е предметна област на изследване от анализатори и историци. Но тъкмо заради „близката дистанция” и „личното присъствие” реалността на Прехода е от хибриден тип с явно доминиране на политическото над историческото.

Затова оценките за Прехода като правило си противоречат, дори взаимно изключват. Но тази привидна обективна неопределеност на ценности, позиции и оценки за 30-годишен период от най-новата история на страната е нормален феномен в условията на демокрация.

Проблемът е, че се появи ново поколение, което възприема реалността на Прехода с изкривени оценки и позиции или като незавършен процес без котва.

Разбира се, една от важните предпоставки за това е обстоятелството, че значителна част от начинателите и потърпевшите от Прехода актуално присъстват в политическия спектър на публичното пространство.

В емблематичен смисъл това са БСП-СДС-ДПС, които са далеч от постигане на съгласие за действителните им роли в този процес.

Но фундаменталният въпрос, който виси в публичното пространство, е не толкова кой каква роля има в Прехода, а:

- Какво ни дадоха тези 30 години от началото на демократичните промени в България?

Сложен и труден въпрос, който няма еднозначен отговор.

Ако има категоричен позитивен или негативен отговор с изреждане на постиженията и „щетите“ като в имотен регистър, ще бъде погрешно, защото няма да издържи на очевидните екзистенциални реалности и на тестването на времето.

Едно е сигурно, като система на отчитане на постигнатото и изпортеното, от днешна гледна точка Преходът ни даде възможност за демократични промени, но без програмирана визия за технологията на реформите: кое, как, доколко и с каква скорост да се извършат във времето.

Вместо визия бяха внесени отвън различни модели и нормативни реалности, които имаха над 200-годишна история. А нашата социално-икономическа система и колективният субект в лицето на основните институции, и на родените от Прехода политически партии на Демокрацията, не можаха да намерят оптималната политическа мяра на взаимодействие на импортираните с наличните реалности вътре в страната. Несъвместимостта на „външното” и „вътрешното” изкривиха опциите за преобразуване на възможното в действително, създавайки мътна политическа среда, което впоследствие започна да продуцира дефектирани социално-икономически и политически реалности.