Истината за 10-и ноември 33 г. по-късно или как изиграха Тодор Живков

Когато се събужда на 10 ноември 1989 г. Тодор Живков очаква прекрасен край на седмицата: петък, 10.11, е 10-ият рожден ден на неговия внук Тодор Живков II – син на сина му Владимир, а в събота се жени внучката му Жени, която е неговата любимка във фамилията след смъртта на майка й – неговата непрежалима дъщеря Людмила.

На сърцето му е леко, тъй като предишния ден е договорил, макар и година след като подава първата си оставка, която искрено или лицемерно всички са отхвърлили, всевъзможните подробности по слизането си от властта след 33 и половина години на кормилото на държавата и 35 г. на партията. Което трябва да се разиграе в същия този слънчев петък.

Оставил си е поста на президент – соцът го нарича Председател на Държавния съвет на Народна република България, на който му остава година и половина мандат, заедно със заплатата от 2500 лв. месечно без представителните разходи – повече от 8 пъти над средната за страната, с малката резиденция в Банкя, която е единственият му дом, с любимата медсестра Ани Младенова.

И най-важното: чрез запазването на държавния пост е осигурил защитата на семейството си от руснаците и идващите на власт „комсомолци” Петър Младенов и Андрей Луканов, които Горбачов е пожелали да види начело на нашата страна.

Тодор Живков очаква чудесен ден, пък и времето е неподозирано хубаво за ноември – слънчево и спокойно. Ако може да се съди по знаменията на природата – прогнозата за бъдещето на България изглежда добра.

По пътя с тъмносиния Мерцедес Пура от Банкя до Бояна – двадесетина минути, мисли дали не е трябвало да си тръгне, ако не веднага след смъртта на Людмила през тъжното лято на 1981 г., то поне след края на току-що започналия си тогава мандат – пролетта на 1986 г. Пък да остави Горбачов, спрял помощта от 500 000 000 долара годишно и евтините енергоносители за България, които да реекспортираме, да се оправя с неговите комсомолци. Тогава би се оттеглил на върха.

И измисля последен ход, който смята за силен – да предложи за поста си на генерален секретар на ЦК на БКП изгонения от самия него Александър Лилов – единствения човек, на когото може да се разчита в цялото управление на НРБ според дъщеря му Людмила, защото според нея е честен, съвестен и не е предател. А освен това е умен и познава китайския модел, който Живков толкова е мечтал да въведе у нас, пък да си отиде като един Дън Сяопин: мъдър съветник на по-умните млади, докато държавата богатее по капиталистически, но се грижи за хората по социалистически. Нещо такова, представя си той, ще да е комунизмът, предполага 78-годишният ветеран.

И той възлага на близък нему член на ЦК да предложи Лилов за генерален секретар. Хем знае, че няма да стане, хем е наясно, че всички ще направят разликата и ще получат понятие, че алтернатива има. И се вписва напълно в речта, която Живков изнася на последния негов пленум: за първи път може да говори искрено, чертае какво се очаква – включително „митинговата демокрация”. Даже се жалва шеговито, че не е