Преименуване на площада пред Ал. Невски на Екзарх Стефан поискаха интелектуалци

Сформирана на 7 септември група- в деня на рождението на Екзарх Стефан – главата на Българската православна църква в най-тежките за нея времена – първите години на соца, бързо набира членове и популярност. Тя пледира за преименуването на площада пред храм – паметника Ал. Невски, който без друго сега е в ремонт, на софийския митрополит от 1922 до 1948 г. и екзарх – в момента наричаме тази длъжност „патриарх”, от 1945 до 1948 г.

Именно на този площад, на излизане след служба в храм – паметника, той произнася знаменитата си реч, която дава началото на борбата за спасяването на българските евреи. Това става на 24 май 1943 г.

По същото време премиерът Филов и министрите са в салоните на Народното събрание и когато митрополит Стефан, след службата се присъединява към тях, Филов остро се обръща към него и му забранява “ да безпокои повече царя с въпроса за евреите”( описано от самия Филов в неговия дневник). В отговор Стефан написва своето знаменито писмо до Царя : “ Ако ще отиват на смърт, евреите искат да умрат в София!”. Това беше напомнено от инициаторката на групата Леа Коен.

Припомняме, че към делото на Екзарх Стефан се присъединява вече загубилата крака си по онова време Екатерина Каравелова, която техни величества, въпреки заслугите й пред отечеството, напук инвалидността и достопочтенната възраст отказват да приемат по еврейския въпрос.

Присъединява се и подпредседателят на Народното събрание Димитър Пешев. Вдига се масова вълна на недоволство и царят е принуден да спре поне вагоните с евреи от българската територия, натъпкани да ги доставят в хитлеристките лагери на смъртта. Такива са историческите факти.

Стефан I е роден е на 7 (нов стил 19) септември 1878 година със светското име Стоян Попгеоргиев Шоков в село Широка лъка, кааза Ахъ Челеби. Получава начално и основно образование в родното си място (1886 – 1892). Завършва Школата за запасни офицери в Княжево, след това – духовната семинария (1893 – 1896) в Самоков като отличник и първенец на випуска. В периода 1896 – 1900 година работи като учител в близкото до Широка Лъка село Солища. Член е на организирания от Вълчо Сарафов революционен комитет в Широка лъка за освобождение от турска власт.Участва в Покръстителната чета на Тане Николов с Мамин Колю, отец Ной Ангелов (поп Нойко), отец Стронгелов от Турян.

Учи в Киевската духовна академия (1900 – 1904), която завършва със степен „кандидат на богословието“. От 1904 до 1907 г. работи като учител в Пловдивската мъжка гимназия, а от 1907 до 1910 г. преподава в Цариградската духовна семинария. На 16 (нов стил 29) октомври 1910 г. е подстриган в монашески чин с името Стефан, а три дни по-късно, на 19 (нов стил 22) октомври 1910 г. става протосингел на Българската Екзархия в Цариград. На 8 (нов стил 21) септември 1911 г. йеромонах Стефан е възведен в архимандритско звание. Подпомага Покръстването на помаците в новоприсъединените към България земи след Балканските войни.

Сътрудничи на Карнегиевата комисия и комисията по сключване на мира с Турция през 1913 г., който скрепява освобождението на родния му край. През късната есен на 1913 г. архимандрит Стефан, заедно с екзарх Йосиф I се завръща в България и се установява в София, където вече е седалището на Екзархията.

От 1915 до 1919 г. специализира богословие в Женева и защитава докторат във Фрибурския университет, Швейцария. Владее няколко чужди езика.

През 1921 г. е ръкоположен за Маркианополски епископ, а през 1922 г. е избран за Софийски митрополит.  Той отслужва заупокойната молитва в църквата Света Неделя на 16 април 1925 г., когато там е извършен атентат.

От 1944 до 1945 г. е наместник-председател на Светия Синод. На 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх, а на 22 февруари същата година е вдигната схизмата на Българската православна църква, което постижение е делото на живота му и дълги години упорита дипломация. Като екзарх се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната. Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт в Народна република България към Българската православна църква и нейното отношение към религията, на 6 септември 1948 г. е принуден да подаде оставка като български екзарх.

На 24 ноември 1948 г. е интерниран в село Баня, Карловско. През следващите години той постоянно боледува. Светият синод му оказва известна помощ, но отказва да му разреши да се върне в София, заявявайки през юни 1952 година, че той „продължава незаконно да се счита Софийски митрополит и екзарх Български“, с което би предизвикал в епархията „редица смущения“.[7]

Екзарх Стефан умира в Баня през 1957 г. Погребан е в главната църква Успение Богородично на Бачковския манастир.

 Мария Пенчева