140 години от публикуването на Записки по българските въстания

Малцина са публицистите и писателите в българската история, чието влияние върху общественото мнение е толкова силно, колкото на Захарий Стоянов. Безспорно неговото най-голямо и знаменито произведение е „Записки по българските въстания“. Първият от трите тома на мащабния труд е публикуван преди 140 години – през януари 1884-та, затвърждавайки автора като едно от силните пера на литературния фронт по онова време.

Почти век и половина по-късно излизат нови луксозни издания на трите тома със знака на издателство „Кръг“. Стилното и модерно оформление на Бояна Павлова ще привлече още читатели (включително по-млади) към тези запечатали се дълбоко в българската култура текстове, но и ще направи удоволствието от четенето по-голямо за онези, които вече познават творбата.

С жив, пъстър, достъпен език, с плам и борбен дух и най-вече със своето национално самосъзнание Захарий Стоянов е изградил и запечатал в колективната ни памет образи, разбирания и дори митове за повечето герои и сюжети от Възраждането и следосвобожденска България. Синтез между мемоар, хроника, роман и епопея, неговите „Записки“ поставят началото на съвременната българска историография, но и не само.

Още с появата си те предизвикват възторга както на обикновените читатели, така и на самия княз Фердинанд. Вдъхновяват Иван Вазов да създаде в Одеса „Под игото“, а Стоян Заимов да напише своите етюди „Миналото“.

В „Записките“ Захарий Стоянов включва собствените си спомени от Априлското въстание, в което участва рамо до рамо с Георги Бенковски, Тодор Каблешков, Панайот Волов, Никола Обретенов, Баба Тонка и други революционери, но отдава почит и към самопожертвователните българи, останали неизвестни и без гроб. Той разказва за героичните им дела и създава цялостна картина на живота у нас в годините преди Освобождението.

Благодарение на „Записките“ е съхранено Кървавото писмо, което Каблешков пише на 20 април 1876 година и праща на своите съратници в Панагюрище. Именно там Стоянов слуша Бенковски да чете силните и потресаващи думи, а няколко години по-късно го възпроизвежда във втория том на своя труд.

„Записки по българските въстания“ са безценен документ за нашето минало, учебник по стил, но и урок за това как се гради национално самосъзнание на един народ, току поемащ по пътя на самостоятелна и правова държава. Това епично произведение повече от всякога трябва да се чете днес, защото косвено задава въпроса на читателите си от всички поколения: „Къде сме и накъде отиваме?“.