Кристо: Никой не се интересува от моите работи в България

– Защото по-късно идват тайфуните.

– И така, трябвало е да го направиш преди ураганите?

– Точно така. Всеки проект е планиран за свое специално време, когато то е хубаво технически и визуално за проекта. Просто, когато проектът е реализиран, това се случва, когато всичко хармонично си пасва. Както случаят с Райхстага, ние победихме канцлера Кол.

– Чакайте малко – този е бил голям враг на вашата инсталация? (сочи към снимка на канцлера Кол на екрана)

– Ще ви разкажа историята.

– За опаковането на Райхстага?

– Да. Всеки от тези проекти се нуждае от разрешение. И този проект беше започнат 1972 г. Беше отказван три пъти. Накрая го направихме през 1995 г., но се случи нещо невероятно – за пръв път решението за произведение на изкуство беше взето с пълни дебати в парламента на страната.

– Което е страхотно!

– Да. Аз мисля, че нашият проект е много политически, но реалните политики…

– Едно от най-хубавите ви неща е мостът Пон Ньоф в Париж.

– Да, този проект също е свързан с това, че аз срещнах Жан Клод в Париж, ние правим любов в Париж. И аз се върнах в Париж.

– Тоест, срещнал си Жан Клод, твоята съпруга, в Париж?

– Да, в Париж през 1958 г. Ние го направихме хубаво през септември, есента на 1985 г. (проектът за моста – бел. ред.).

– Получихте лесно разрешение…?

– Не.

–…Или ви отне дълго време?

– Това беше друга невероятна игра. Кмет на Париж беше господин Ширак, който искаше да стане президент на Франция. И президентът на Франция… тъй като мостът е национално богатство, беше контролиран от държавата. Господин Митеран (президент на Франция по това време – бел. ред.) и господин Ширак не си говореха. Нужни ни бяха огромни усилия да ги убедим да се съгласят.

– Това е удивително, вие сте успели да ги убедите – много консервативния кмет на Париж и социалиста президент на Франция?

– Точно така. Това беше наистина много трудно, отне ни време между 1975 и 1985 г., три пъти разрешението беше отказано.

– И така, аз трябва да те попитам, защото се описваш като марксист, или поне идваш от марксистка среда. Ти не си капиталист, казвал си го отново и отново. И ти бягаш от България по време на комунистическата власт?

– Да. Всъщност избягах от Чехословакия, защото аз съм също така чех.*

– Окей. Така или иначе е било лошо, под съветския чук.

– Да.

– Какво ти казва политиката на несвобода? И политиката да си бежанец?

– Аз бях без гражданство 17 години. Но не като тези бежанци. Тук бежанците са си сирийци или афганистанци. Аз бях без националност.

– 17 години?

– Аз пътувах около света с паспорт без гражданство. Знаеш ли, наистина, аз бях на 21 години, когато избягах. Вероятно не съм съзнавал. Напълно обзет от желание да правя в изкуството това, което правя. Аз бях също така студент художник, в художествената академия. И днес все още няма да мръдна на милиметър от моята свобода. Ето защо всичко, което правя, сам го правя. Никой не е искал да опаковаме моста Пон Ньоф, никой не е искал да направим „Вратите” (в Сентръл парк в Ню Йорк – б. р.), никой не е искал да направим „Мастаба” тук. Ние го направихме. И за тези неща е необходимо да имаш пълна свобода.

– Ти си много твърд, когато става дума за свобода. Не би направил компромис?

– Не. Въобще не.

– Значи никога не работиш по поръчка?

– Никога!

– Никога не си правил нещо възложено?

– Никога, никога не съм правил по поръчка. Правя каквото обичам да правя. Ето защо, когато проектът е осъществен, случва се, това е толкова силно. Защото никой не го очаква. Не е приготвено за някого, за някакви група хора, някоя фондация или за някои влиятелни хора. И затова, разбира се, в последните 50 години ние сме осъществили само 23 проекта. Не сме успели да вземем разрешение за 47 проекта.

– Така за 50 години си направил 23 проекта, а си получил „не” за 47?