Най-добрият лекар си отиде

най-отчаяните погледи на света, а никой нормален човек не може да понесе да вижда това. Особено всеки ден. По много пъти на ден. Повече от половин век“.

Той каза: „Моето момче, разбира се, че отдавна ми беше време да спра, но нямам на кого да оставя хората, които се нуждаят от моята помощ. Не ти трябва да знаеш, но всичките ми добри ученици вече не работят в България, остнаха двойкаджиите и тройкаджиите“. Беше известен с остротата си. Строг, но справделив. Добър, но безкрайно честен – и в диагнозите, и в отношенията.

Малко по-късно, понеже цялото отделение на „възрастната“ Хематология реши, че много му се празнува от 30 април до 9 май, няма да прави химиотерапии(както в Софиямед заради карантината на Домусчиев сега), а майка ми трябваше да има своята на 2 май, прекрасната й форма от Великден, постигната благодарение на Бобев, отиде на кино. Сринаха я. А аз напълно разбрах какво точно е имал предвид.

Седмици по-късно мама влезе в болницата, откъдето не излезе – освен веднъж, когато се опитаха да я изхвърлят, както вече тежеше 15 кг, от които 5 кгбе туморът. Смилиха се, само защото синът на пациентката е някакъв, поне да я откарат до Александровската болница, където полежа в интензивното няколко дни, преди оттам обратно да я командироват в Дървеница. Дни по-късно след тази неискана екскурзия майка ми почина.

За нея, която цял живот даваше кръв от къртица по Радиото и за Драган Бобев, който цял живот даваше кръв от къртица със своя лечителски талант, пиша тези думи.

За Надеждата, за отдадеността, за добрите хора, които ни заобикалят отвсякъде, докато сме или се правим на лоши и не ги забелязваме. За самозабравилите се генерали и щабове също го пиша: да прочетат, че даденото трябва да се използва за добро, за да се даде на хората смисъл на живота, а не да им се отнема.

Борис Ангелов