40 г. без Петя Дубарова, гениална на 17

с доста горчиви капки в чашата на живота. Щастливите мигове се редуват с разочарования. Веселието – с тъга. Приятелството – със завист. Кой да предполага, че това лято ще е последното в живота й?

По време на средношколската ученическа бригада тя и още една нейна съученичка са „назначени” от командира на общинския бригадирски щаб за дописнички. Ще отразяват „трудовите успехи“ и проблеми на средношколците в комсомолския вестник. Всичко това те приемат като една голяма забава и безкраен купон, но не така мисли бригадирското началство. За „фриволното” си поведение са „разжалвани“ като дописнички и изпратени на работа в завода за безалкохолни напитки.

Бригадирското лято завършва с преглед на самодейността. Бригадата на Петя подготвя поетичен рецитал. Стиховете вече са раздадени, но решават да включат и нея. От Петя се иска да наизусти стиховете и да ги рецитира с патос. Младият талант отказва да рецитира по този начин. Заради това тя е изгонена от групата. Наказват я с мъмрене. Макар и да не го изразява, тя страда много от това, че винаги остава неправилно разбрана за околните. Петя е все изгонена… от свят, разкроен за послушните и търпеливите. Популярността й след филма „Трампа“ дразни завистливците. Повечето я възприемат като високомерна и претенциозна. Одумват я, коментират постъпките й с хаплива нотка – „голямата поетеса“. Петя си дава вид, че не забелязва. Но сетивата й, свръхчувствителни като локатори, улавят всичко. Тя още повече се затваря в себе си и се дистанцира от околния свят.

Подкрепа намира в прегръдките на своя съученик и приятел Владимир. С него са почти неразделни – до такава степен, че с демонстративното си поведение, вече дразнели както съучениците си, така и учителите. Когато Петя слага край на живота си през декември 1979-а, потресена от бездушната система и лицемерието на околните, тийнейджърът е смазан от мъка.

На 15 септември 1979 г. Петя започва десети клас. В книгата си за нея Веселин Андреев пише: „До последната година – съвсем момичешка фигура: остри колене и рамене, тънко вратле. И само за едно лято израства в зряла девойка – истинска жена, обаятелна, чаровна…“ От многобройните разговори на поета с нейни съученици вътрешният портрет на Петя изглежда така:„Съчетава известна ексцентричност на характера, с голяма дълбочина и широта на душевния мир. Има силно самочувствие, но не само на основата на таланта, а като цялостна личност. Надсмива се, дори с презрение гледа на дребнавостите. Самоуверена. Чувствителна, много чувствителна в отделни моменти. Беше и странна. Винаги защитаваше своето мнение, спореше с всеки. Самобитна, своеобразно затворена. Имаше си и свой свят. Пряма и откровена, често казва: „Аз не умея да лъжа…“ Казва всичко в очите – без да се страхува от това дали срещу нея стои учител или съученик, приятел или непознат. Не наранява, не компрометира. Не се държеше надменно. Няма склонност към усамотяване, но когато има работа, гледа да бъде сама…

C наближаването на първия учебен ден записките на Петя в дневника й стават все по-мрачни, тъжни и песимистични.

На 7 септември 1979 г. тя пише:

Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в