И ДА, И НЕ! 1920: фюжън – добре, но ако може без провинциализми

Съдържателите на рестобара 1920 са дали всичко от себе си, за да направят едно приятно място. Взели са добър пример за дизайн от Спагети Кичън, сложили са едни огромни витрини, които да отворят иначе не така голямото помещение, изискали са едно оригинално меню. Целият този фюжън добре. Но тук е се намесил човешкият фактор. Започваме от персонала – не може в полупразно заведение да ви местят от маса с 4 на маса с 8 места, понеже сте я запълвали. Не може след това повече от 15 минути и след 3 повиквания да благоволят да ви вземат поръчката. И после да се налага да отделите още доста време, за да си поискате и да си получите сметката. Докато наоколо се шляят 5 келнери, обслужващи по маса и половина на човек. Всъщност – може, но не при претенциите и свързаните с тях цени на 1920. Второ, не може в меню с немного позиции, да липсват неща, когато клиентът ги поиска, и то от челото в листата. Всъщност – може, но не и при претенциите и цените на 1920. И нещо задължително за София, което страшно издава провинциалността: в този град всички казваме на сандвича с кайма „принцеса”, а не „странджанка”, както някой вътрешен враг на собственика я е вписал в менюто, защото сигурно така казват по родния край на въпросния таен агент. То всичко може, но не при претенциите но 1920 и при цена на принцесата от 8,50 лв. Изобщо, какво правят странджанки, без друго наврени между американски палачинки с шоколадов муси милфой, до чай и кафе от бранда на виенското гурме Майнл, Юлиус Майнл? Българската крафтбира Баси кефа за 6,50 лв. върви някак повече в този контекст.