– Защото по-късно идват тайфуните.
– И така, трябвало е да го направиш преди ураганите?
– Точно така. Всеки проект е планиран за свое специално време, когато то е хубаво технически и визуално за проекта. Просто, когато проектът е реализиран, това се случва, когато всичко хармонично си пасва. Както случаят с Райхстага, ние победихме канцлера Кол.
– Чакайте малко – този е бил голям враг на вашата инсталация? (сочи към снимка на канцлера Кол на екрана)
– Ще ви разкажа историята.
– За опаковането на Райхстага?
– Да. Всеки от тези проекти се нуждае от разрешение. И този проект беше започнат 1972 г. Беше отказван три пъти. Накрая го направихме през 1995 г., но се случи нещо невероятно – за пръв път решението за произведение на изкуство беше взето с пълни дебати в парламента на страната.
– Което е страхотно!
– Да. Аз мисля, че нашият проект е много политически, но реалните политики…
– Едно от най-хубавите ви неща е мостът Пон Ньоф в Париж.
– Да, този проект също е свързан с това, че аз срещнах Жан Клод в Париж, ние правим любов в Париж. И аз се върнах в Париж.
– Тоест, срещнал си Жан Клод, твоята съпруга, в Париж?
– Да, в Париж през 1958 г. Ние го направихме хубаво през септември, есента на 1985 г. (проектът за моста – бел. ред.).
– Получихте лесно разрешение…?
– Не.
–…Или ви отне дълго време?
– Това беше друга невероятна игра. Кмет на Париж беше господин Ширак, който искаше да стане президент на Франция. И президентът на Франция… тъй като мостът е национално богатство, беше контролиран от държавата. Господин Митеран (президент на Франция по това време – бел. ред.) и господин Ширак не си говореха. Нужни ни бяха огромни усилия да ги убедим да се съгласят.
– Това е удивително, вие сте успели да ги убедите – много консервативния кмет на Париж и социалиста президент на Франция?
– Точно така. Това беше наистина много трудно, отне ни време между 1975 и 1985 г., три пъти разрешението беше отказано.
– И така, аз трябва да те попитам, защото се описваш като марксист, или поне идваш от марксистка среда. Ти не си капиталист, казвал си го отново и отново. И ти бягаш от България по време на комунистическата власт?
– Да. Всъщност избягах от Чехословакия, защото аз съм също така чех.*
– Окей. Така или иначе е било лошо, под съветския чук.
– Да.
– Какво ти казва политиката на несвобода? И политиката да си бежанец?
– Аз бях без гражданство 17 години. Но не като тези бежанци. Тук бежанците са си сирийци или афганистанци. Аз бях без националност.
– 17 години?
– Аз пътувах около света с паспорт без гражданство. Знаеш ли, наистина, аз бях на 21 години, когато избягах. Вероятно не съм съзнавал. Напълно обзет от желание да правя в изкуството това, което правя. Аз бях също така студент художник, в художествената академия. И днес все още няма да мръдна на милиметър от моята свобода. Ето защо всичко, което правя, сам го правя. Никой не е искал да опаковаме моста Пон Ньоф, никой не е искал да направим „Вратите” (в Сентръл парк в Ню Йорк – б. р.), никой не е искал да направим „Мастаба” тук. Ние го направихме. И за тези неща е необходимо да имаш пълна свобода.
– Ти си много твърд, когато става дума за свобода. Не би направил компромис?
– Не. Въобще не.
– Значи никога не работиш по поръчка?
– Никога!
– Никога не си правил нещо възложено?
– Никога, никога не съм правил по поръчка. Правя каквото обичам да правя. Ето защо, когато проектът е осъществен, случва се, това е толкова силно. Защото никой не го очаква. Не е приготвено за някого, за някакви група хора, някоя фондация или за някои влиятелни хора. И затова, разбира се, в последните 50 години ние сме осъществили само 23 проекта. Не сме успели да вземем разрешение за 47 проекта.
– Така за 50 години си направил 23 проекта, а си получил „не” за 47?
19min.media си запазва правото да изтрива коментари, които не спазват добрия тон.
Толерира се използването на кирилица.
Няма коментари към тази новина !
Изблиците на гняв заради изгубени ...
бТВ Екшън 24 ноември 22:00ч.
Режисьор: Жауме Балагуеро
В ролите: Фреди Хаймор Том Джонсън Лиъм Кънингам Уолтър Морланд Фамке Янсен Маргарет
По улицата върви блондинка. Едната и гърда изскочила от блузата. Всички ахкат и охкат, и само един полицай намира в себе си мъжество да й каже:
- Госпожо, защо сте в такъв вид на обществено място!?
Тя си поглежда гърдата и възкликва:
- Ужас! Забравила съм си детето в автобуса!