Вашингтон е като Рим, но по-зелен, а фентанилци имат колония до Белия дом

Метрото се казва „метро”, а не „събуей” като в Ню Йорк, такситата не са жълто-оранжеви, а червени – Вашингтон е много различен от Ню Йорк.

Пристигам с влака от Голямата ябълка, което е поучително 3-часово пътуване, преминаващо през 5 щата и федералния окръг. Тъй като в намиращата се на средата Филаделфия – петия или шестия по големина град в САЩ, индустриалната зона с десетките – примерно 30, изоставени като у нас да гният и да се рушат заводи и предприятия, човек усеща истинския пулс на уж великата отново Америка. Не по-малко тъжен е Балтимор, както и останалите големи градове по пътя.

Вашингтон също оголва някои истини – от едната страна на Белия дом – откъм 17-а улица, са наредени десетки каравани за хотдози и дюнери на „пакита” и араби. А от другата страна – буквално през пряка и на има-няма 200 метра от резиденцията на президента Тръмп, който води борба с наркобароните и по-специално с фентанила, се е настанила цяла колония хора на ... фентанил, които хитовият наркотик е направил буквално зомбита.

Да се гледа на живо е много по-разтърсващо, по-отвратително и по-красноречиво, отколкото по тв или на филм. Не посегнах към камерата, за да фиксирам тези образи от подземието на американската мечта, защото бях искрено потресен.

Апропо, съвсем зад оградата на Белия дом на същата тази Пенсилвания авеню е и единствената черквица, която видяхме в този град - Сейнт Джон, която по стил дори малко напомня православните храмове.

Липсата на катедрали в сърцето на американската столица е нещо, което прави впечатление на фона на Ню Йорк, където дори на най-лъскавото Пето авеню са двете прекрасни неоготически катедрали, от които повече харесах Сейнт Томас.

Но да започнем от пристигането. От централната гара – впечатляващо здание, най-удобният транспорт до центъра е метрото. Което се нарича „метро”, както в Европа, за разлика от нюйоркското има не само климатик, но и поддържа чистота, влаковете са по-нови и по-приятни.

До най-близката до Белия дом станция са две спирки. Решавам да сменя маршрута, защото ме привлича удивителна огромна административна сграда в стила на Берлин от 30-те, украсена с американски знамена и розетки от тях и с тържествени надписи за 250-годишнината на страната, отпразнувана на 4 юли.

Покрай нея излизам на авенюто на Конституцията – едно от единствените, което не носи име на някой щат, както останалите. Погледът ми е привлечен от съвременната архитектура на музея за афроамериканска история към Смитсониан.

Пресичам към огромния парк в съседство и не спирам да снимам обелиска в памет на президента Вашингтон. В жегата се насочвам инстинктивно към разположената на езеро, наречено Басейнът Тайдъл, здание в римски стил, което се оказва мемориалът на президента Джефърсън.

И ми хрумва – Вашингтон страхотно ми напомня за Рим. Също толкова драматургично е планиран, за да внушава силата на империята – заявка на пионерите – управници на Републиката, наследила бившата британска колония, която се е сбъднала.

Връщам се към 17-а улица, за да поснимам и мемориала на Втората световна война. Мястото, както целия този център, планиран от французи в римски стил. Правя фотоси на цялата перспектива през т.нар.Огледален басейн към мемориала на Линкълн.

Избирам сенчестата пътека през частта от грамадния  и прекрасен парк в сърцето на американската столица, за да се отбележа и на тази задължителна за посещение точка край реката Потомак, на която е кръстена и самата мащабна градска градина.

Заради жегата стоя малко пред Мавзолея, казано по нашему, и свървам към поредния мемориал – доста малък и не така в класически римски стил, посветен на веретаните от провалната за САЩ Виетнамска война.

До него е прекрасното езеро в Конституционните градини, чиито патици, също като мен гледат да се скрият от жаркото слънце, ала те имат повече успех – просто прекарват 90% от времето с топнати във водата глави.

Връщам се към 17-а улица, за да отснема и Белия дом, ограден повече от обикновено според местните хора в цялото каре до 13-а улица.

Някакъв усмихнат човек пуска на туристите, които снимат и се снимат на оградата на резиденцията на президента на САЩ, песни от страните им, като използва за инфо езика, на който говорят. Ако е сбъркал и му го посочат, още по-силно, пуска всякакви поздравления от типа на Хепи бъртдей и т.н. Американците обичат шума и наистина са много досадни в това отношение.

Минавам през магазинчето за сувенири на Белия дом, избягал от глъчката, и после завивам покрай елегантен хотел, пред чийто вход се е проснал гол фентанилец, тръгвам по Пенсилвания авеню към Капитолия.

Още един прекрасен парк в края на фамозното авеню, където подминах с усмивка някогашния офис на Мултигруп, разположен точно до централата на още по-фамозното ФБР. Срещу щатската ДАНС съм поразен да видя огромен плакат с портрета на Тръмп на фасадата на Правосъдното министерство, което тук е и главна прокуратура, от другата страна на авенюто.

И така до Капитолия с поредния прекрасен парк и американския парламент на хълма, отново по римски драматургично.

По-нагоре обаче е само Юниън Стейшън или Съюзната гара, централната за града и страната, която събира всички пътища. Явно тук те не водят към Рим, като в известната пословица от древността, а към жп възела.

Борис Ангелов