Премиерата на Робърт Родригес или как протича една канска прожекция

Борис Ангелов
Специален пратеник на 19 минути

23:45,0:45 бг време, дошъл съм по-рано от обявения на поканата/билет час 23:55, за да се подредя по-напред в опашката, чакаща за допускане на премиерата на новия филм на култовия още от Десперадо Робърт Родригес – Хипнотик. Това е последната премиера на 76-ия филмов фестивал в Кан в нощта на петък срещу събота. Началният й час по идея е 0:15. ВИЖ СНИМКИ ТУК!

Същия ден ми се случи да закъснея с минута за прожекцията на Стария дъб – неоценения с награда чудесен нов филм на ветерана Кен Лоуч и лично шефът на охраната на феста ме спря – прекалено късно било. Уважителната причина, че идвах от проточилата се повече от предвиденото среща с Джейн Фонда не накара жестокостта на мъжа в черно – нов на поста си, да се сломи...

Е, в 0:15, когато нашата премиера трябваше да започне,още не са ни пуснали да минем по червения килим, да изкачим стълбите до Гранд Театър Люмиер, да се настаним и да гледаме филма. Причината е в нежеланието на отиващия си след своята прожекция екип на предишния излъчен филм – нещо френско, което няма значение, да напусне същия този червен килим, позирайки пред операторите и фотографите и говорейки си с чакащите да влязат на следващия киносеанс, сред които облечена като розов облак тъмнокожа дама всячески се опитва да привлече вниманието на всички, даже моето, докато не я отснех и тя доволно ми благодари.

Първи съм и бързо се прокрадвам по килима и стълбите нагоре, макар да съм спазил етикета и да съм с елегантни обувки, докато виждам край мен и хора с възмръсни и стари маратонки, дето уж не би трябвало да ги пускат. Както уж не дават и да се правят снимки и селфита на самия килим. Всички грабват своите мигове, независимо от подтичванията на охранители и настоятелните им подвиквания – хората се стараят, ако ще е видео, поне да го провалят с воплите си.

Заемам добро място на една от плюшените черни седалки, достатъчно близо до резервираните за екипа на филма на Робърт Родгриес. Целта е ясна – да направя видео и снимки и да се надявам да се получат.

Той пристига половин час по-късно, придружен не от главния си актьор Бен Афлек за разочарование на мнозина, а от двамата си синове – единият е написал музиката за филма му Хипнотик, а другият е продуцент на баща си. И тримата са със сомбрера в горещата канска нощ – семеен стил, обясним с латинокръвта им.

Преди да влезе в голямата зала с над 2000 места, по която е правена нашата първа в НДК, настанилите се вече в салона сме го гледали дълго и напоително на екрана, на който ще тече после филмът,  как слиза от лимузината, осигурена от фестивала – от миналата година БМВ детронира вечното дотогава Рено, как дава някой и друг автограф и се спира при японски фенове, облекли си кимона от бойните спортове, за да бъдат забелязани и да получат селфи със звезди, минава и позира покрай обективите, качва стъпалата и прегръща хората от екипа си на двете определени затова места – площадки насред стълбищата.

Там го посреща шефът на феста Тиери Фремо, който го отвежда до салона и направо до седалката, след като набързо са се гушнали за късмет.

Ръкопляскат на Родригес – едно от златните открития на Кан, заедно с Тарантино, Кустурица и куп още превърнали се в култови за киното режисьори, предварително много. Пляскат по-малко, след като филмът приключи към 2:20 ч. На премиери посрещат и изпращат с овации всеки режисьор в тази зала. В намиращата се от другата страна на фасадата на Двореца на конгресите и фестивалите зала Дебюси понякога се чуват и освирквания. Има ги и в Люмиер, но на отредените само за пресата прожекции, на които екипите на филмите не присъстват официално, макар всички да знаят, че винаги изпращат съгледвачи. На големите премиери обаче медиите броят минутите овации – кому 5, кому 14. Знаейки, че те нямат никакво значение за критиките, които ще се четат на другия ден, нито пък за наградите, които ще се раздават.

Нещата се успокояват, когато Родригес сяда на своята черна седалка. Завесата се разтваря пред екрана, докато на него тече заставката на феста с червените стълби, издигащи се към небето, увенчани от Златната палма на своя въображаем връх.

И започва един от любимите моменти за остроумие на канската международна публика. На екрана започват да се изреждат имената и логата на всички фирми, замесени в продукцията. След второто и третото, започват да се чуват саркастични подвиквания, шеги и ръкопляскания и така до последното – общо са десетина.

Не е рекорд – испанският филм от третата селекция Кан премиер, наречен Затвори си очите, изкара на екрана 19 названия и лога, което предизвика бурен смях в началото на този иначе тъжен и скучноват разказ.
Филмът започва в обичайния за Родригес стил на трилър с елементи на психо, като отначало нещата изглеждат елементарни и виждам наоколо разни хора да започват да клюмат, унасят се в дрямка. Но никой не напуска залата – нещо иначе типично за Кан. Когато някой сметне, че си губи времето с дадения филм, вместо да остане да седи и да хейти или да пречи на другите да гледат, както би сторил някой български „спец”, канецът просто си тръгва.

Не се предавам на дрямката и за благодарност на екрана се оказва, че нищо не е било такова, каквото е изглеждало в началото, сагата се развива и лошите не се оказват толкова лоши, а добрите – представени предимно от Бен Афлек – толкова добри. Не ви  разказвам конкретика, защото съм сигурен, че филмът ще се гледа в България.

На финала съм истински объркан кое точно как се случи след толкова „врътки” в края на екшъна, за да се стигне до желания финал. Но филмът е успял да ме очарова, без да съм се влюбил в него.
Часът е малко преди 2: 20 и след не чак толкова дълги аплодисменти, Родригес се оттегля от залата, за да отиде да посреща част от същите тези гости на купона на екипа. Останалите от отбора му се сливат с нас във фоайето пред залата, въпреки стремежа на организаторите да ни разграничат с ластични ленти между черни колчета. Хората от премиерата потъват в големия асансьор, който ще ги свали до задния вход, където ги чакат фестивалните лимузини, за да ги отведе на тяхното тайно тържество.

Фестивалът завършва филмовата си програма. Остават само наградите, които вече са ви известни.