40 г. без Петя Дубарова, гениална на 17

държи Петя след това наказание, защото тя е очаквала, че Петя вече знае. Петя не знае, но тя въпреки че никой не я посочва иска думата и прави едно изказване, което шокира буквално съучениците й защото е много дръзко и много смело. Всички знаят, че другарката Берберова няма да се съгласи със свободния й характер и с нрава й на свободен човек. Петя се изправя и казва пред всички, че има учители, които са истински хора, но за съжаление има и такива, които посрамват името на учителя, сред нейните учители. В ония години да кажеш това най-категорично означава полет над страха. И всъщност това са последните й жестове, с които я запомнят нейните съученици.

На 3.12.1979 г., в понеделник, класната й казва за намаленото поведение. Това е страховит шок за чувствителното и емоционално момиче. Тя – отличничката, поетесата, умницата, комсомолската активистка – с намалено поведение?! Какъв срам! Как ще погледне майка си и баща си в очите? За нея е ужасяващо не толкова, че са намалили поведението й, а че не са й повярвали!

Петя натъжена и отчаяна се връща вкъщи на обед след часовете. Разказва на родителите си. Те приемат училищното наказание и я утешават. Баща й дори я съветва да не й пука. После  изпраща родителите си, които са втора смяна на работа и отива до аптеката и си купува диазепам и амитриптилин. На пишещата машина си написва предсмъртното стихотворение. Грабва шепата със смъртоносната доза приспивателни и ги изгълтва, без да остави дори прощално писмо до родителите си. Действията й категорично и ясно показват при интелигентността на Петя, че тя е желаела не просто да инсценира отчаяние, а наистина да свърши със живота. Явно не е измислила друг начин, за да защити честта си. Решава се на отчаяния акт, без да сподели нищо от болката с родителите си и най-близките хора до себе си.

Когато майка й се връща от вечерното училище, я намира просната на леглото в предсмъртна агония, с пяна на уста. Обезумял писък разцепва квартала около бургаската улица „Ернст Телман“. Пристига Бърза помощ, но е твърде късно – момичето е вече в кома.

През нощта на 3 срещу 4 декември дежурният екип в бургаската болница се бори за живота на Петя. Цяла нощ лекарите правят промивки. Те обаче се оказват напразни. Сутринта на 4 декември 1979 г. Петя умира. След години майката Мария ще каже, че цяла нощ слушала как лекарите си разказват ловни истории. А когато пита дежурния доктор Бинев има ли нужда да повика за консултация и други лекари, той отговаря: „Имам нужда да ми се махнете от вратата!“ На сутринта, когато дошла в съзнание, отворила очи и е трябвало да й се даде кислород. Сестрата викаше по коридора: „Къде е ключът, къде е ключът за кислородния апарат?“Не намериха ключа навреме. В този момент д-р Душепеев, шеф на реанимацията, ни извика в кабинета да ни занимава с милицията. Беше не само трагично, но и грозно.“ Най-човешкото в цялата история е била реакцията на санитарката. Излязла да успокои родителите: „Момиченцето отвори очи, събуди се…“ След това се понесе слух, че с вертолет е пристигнал лекарски екип от София да спасява Петя. „Нищо подобно!“-казва огорчената майка. Дали лекарите са можели да спасят Петя? Родителите, като всяко без време зачернено семейство, предполагат, че може би някакъв шанс все пак е бил пропуснат. „Петя имаше на ушите си малки златни обички. Когато я донесоха вкъщи, тях ги нямаше. Не ми е за обиците, но ги нямаше и може би не е имало хора край нея.”

С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица наши известни поети – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев, Христо Бенковски. Погребват Петя с отворени очи, с бяла рокля и венче на косите. Целият град настръхва при вестта за самоубийството на това младо и даровито момиче, ненавършило още своята зрялост. Вълна от опити за самоубийства залива България след трагичния край на момичето от Бургас. А самоубийствата в тоталитарното общество са тема табу за властта, защото новия социалистически човек, изпълнен с оптимизъм за светлото бъдеще, няма право на такива мисли.